Опасна дарба или поредният Фауст

— Дори да е така, това е опасно — предупреди го Виктория. — Не забравяй, че и тя може да си играе с времето.

— Криенето е съвсем друго нещо — той прозвуча обидено. — Тя може единствено да накара нещата да спрат. Това не е същото. Освен това, не искаш ли да разбереш как реагира?

— Видях го… в главата ти.

Бел пипна бузата си. Кой знае защо кожата й се стори възпалена — на мястото, където може би я бе зашлевила сестра й в миналото, което никога не се бе състояло. Вдигна очи към Бисе, която й се усмихна лениво. После погледна към Валентин и Виктория и им се скара:

— Ей, вие двамата, спрете да си шепнете!

— Идиотът Вал пак се прави на Господ! — извика Виктория.

— Вик — опита се да я успокои Кристиан, — каквото и да е направил, не е голяма работа. Може ли сега да ни оставите на спокойствие?

— Голяма работа е! — продължи да крещи Виктория. — Ти не знаеш нищо. Той може да връща времето и да върши, каквото си пожелае.

Валентин не можа да сдържи усмивката си.

Бел се обади:

— Вал не би направил нищо лошо.

— Напротив — изсмя се Виктория. След това се обърна към Валентин: — Само не забравяй, че аз винаги научавам всичко. Твърде си арогантен, за да не си го повториш по-късно наум.

Валентин продължаваше да се усмихва. Думите на Виктория изобщо не го бяха впечатлили. Тя го изгледа още веднъж със скръстени на гърдите ръце.

— Правиш каквото си искаш. Не ти пука кого можеш да нараниш. Предполагам, че си го наследил от семейството си.

Лицето на Валентин стана бяло като платно. Виктория забеляза болката в очите му, когато спомена семейството му. Реакцията му сякаш я успокои и я накара да се почувства по-добре. Когато той заговори, гласът му беше различен, някак неестествен.

— Уау, Вик. Бива си те.

Изведнъж Бел се разхлипа.

— Мразя тази къща — въздъхна тя, сякаш все още под влияние на емоциите от плесницата, която не беше получила, от предателството, което така и не бе разкрито. — Защо не можем да живеем постоянно в къщата за гости?

— Само ти можеш да измислиш подобно нещо. Да решиш, че по-хубавата къща може да те направи по-щастлива — отвърна Виктория. — Аз не бих живяла изобщо в онази къща. Тя не е истинска.

— Нито пък тази!

— Тази е истинска.

— Не, не е.

Внезапно цялата маса се вдигна във въздуха, наклони се настрани и падна на пода. Чиниите и чашите се строшиха на парчета, които се разпиляха сред купчини храна и локви портокалов сок. Бел изпищя. Четиримата останаха седнали по местата си, в кръг, като ударени от гръм. В средата стоеше Кристиан. Дишаше тежко, с приковани в пода очи. Не каза нищо след необуздания си изблик на ярост. Накрая, след дълга пауза, рече тихо, с глас, пълен с разкаяние:

— Престанете да се карате!

Сетне се наведе, вдигна едно геврече от пода и си тръгна.

— Какво щастливо семейство! — обади се Валентин.