Опасна дарба или поредният Фауст

Бисе поглади празния си стомах. Не беше яла от няколко дена. Нямаше представа какво ще се случи, ако припадне. Докато беше в съзнание, можеше да нареди на времето да тръгне отново. Но ако наранеше главата си, вероятно всичко щеше да остане безжизнено, освен тялото й, което нямаше да може да се излекува и щеше да тлее бавно, но сигурно.

Отвори друг учебник — томче с персийка поезия. Косата й беше сплъстена, ноктите — мръсни и изпочупени. Но наоколо нямаше кой да я види или чуе, освен Певеца — старият персийски поет от книгата. Той я чуваше, но само когато говори фарси. Точно това учеше с помощта на учебника, докато говореше в пустото пространство. Тя също го чуваше — благ глас, който изпълваше часовете самота. Здравей, приятел!, рече Бисе на фарси и отгърна страницата.

Певецът й отговори нещо. Бисе присви очи. Певецът се наведе леко напред, до ръба на светлото петно. Бисе зърна само част от брадата му. Той прошепна:

— Една птица открадна перото ми.

Бисе грабна друга книга — речник. Докато прелистваше страниците, зачуди се каква ли мисъл е застинала в главата на Бел в този момент — мисъл, която тя така и не може да завърши.

— Как ще напишеш писмото си до владетеля? — попита на фарси за начинаещи. Долови слабо движение, наченка на усмивка.

Певецът отвърна с тъжен, задгробен глас.

— Тя не иска да напиша писмото.

— Но тя е само една птица — упражни се Бисе с почти перфектно произношение.

— Не — отвърна й мракът и смънка още нещо на стария език. Сетне гласът на Певеца се промени. Нямаше и следа от стария поет. Нещо друго прошепна името й.