Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Зое не правеше връзка между Гаетан и убиеца на леля си Ирис. Гаетан си беше Гаетан, нейният любим. Мисълта за него изпълваше гърдите й до краен предел, а сърцето й ставаше леко като балон.
Беше си залепила една снимка на Гаетан до лампата при компютъра и докато четеше имейлите, я поглеждаше от време на време.
Понякога й се струваше, че е тъжен, друг път, че е весел. А понякога, че й се усмихва.
Отвори първия имейл.
„Зое, майка ми е с някакъв тип в леглото. Прибирам се от училище, пет часът е, а тя е в леглото с един! Чула шума в антрето и се провиква «не съм сама». Направо се поболявам. Стоя долу като тъпак. Домисий никога не се задържа у дома. Питам се какви ги върши и Шарл-Анри, и на него не мога да му видя очите, спуква се от бачкане. Така и не мога да го зърна този тип, в антрето виждам само скапаните му маратонки и изтърканото му кожено яке, метнато на канапето. Къщата вони на фасове. Не издържам повече. Искам колкото може по-бързо да се разкарам оттук!“
Това бе първото съобщение. Малко по-късно бе изпратил още едно:
„Не го харесвам. Не го харесвам от самото начало. Плешив, очилат, висок и не много зле облечен, и любезен, не отричам, но така или иначе, не го харесвам. Безпокоя се за мама, ужасно е, а тя непрекъснато ми се нерви, «няма да ти давам обяснения на теб!». Напротив. И още как има да ми дава обяснения на мен! Страхотно съм й сърдит. Сякаш е петнайсетгодишна хлапачка! Ако знаеше само къде се е запознала с Плешивия! В сайтовете за запознанства!!! Изглежда поне пет години по-млад от нея. Мразя го. Умът ми не го побира, кълна ти се, ужас!“
Зое шумно издиша. Виж ти, каза си тя, Изабел Манжен-Дюпюи вири крака с някакъв плешивец от интернет. Трябва да са й сменили и мозъка заедно с името.
Зое си спомни майката на Гаетан — крехка, кльощава, треперлива сянка, вечно по пеньоар, тя току търчеше подир децата си да ги целуне, после внезапно заковаваше на място, сякаш бе забравила защо се е затичала, и често пъти говореше несвързано, ти си много хубаво момиченце, ядеш топено сирене?
Явно много се е променила. Вероятно защото е спряла успокоителните. Но да стигне дотам да сваля мъже по интернет сайтовете за запознанства! Някои момичета от класа твърдяха, че било супер. Не си губиш времето с приказки, харесвам ти, харесваш ми и хайде в леглото с чаша ром с кола. Сигурно го разправяха, за да се фукат, но така или иначе, тя не се виждаше да скочи в леглото с някой непознат. Още не го бяха правили с Гаетан. Не бързаха, чакаха.
Тя спеше със стария пуловер, който й бе оставил. Само дето вече не миришеше. Колкото и да го душеше, да го мачкаше, да го извиваше, да го триеше, миризмата бе изчезнала. Когато Гаетан дойде в Париж, ще го презареди.
Отговори му. Писа, че го разбира, че не е приятно да научиш, че майка ти спи с някакъв плешивец, с когото се е запознала по интернет, и че не само той си има проблеми, в нейния клас имало едно момиче с две майки, и двете искали да ходят на родителските срещи. Момичето се казвало Ноеми и било казало на Зое, че не иска цялото училище да разбере, че има две майки. Доверявала се на Зое, защото знаела за трудностите, които е преживяла покрай баща си. Двете си обещали, че когато остареят, тоест когато навършат четирийсет години, ще пият розе и ще се радват, че не са станали като родителите си. Че са успели да се преборят.
„Ама вярно си е, две майки — доста неприятно, пишеше Зое, също като при теб с якето и маратонките на Плешивия. Това ми напомня да ти кажа, че видях новите собственици на вашия апартамент тази вечер, на връщане от училище. Странно ми е да виждам чужди хора у вас…“
Никога не я бяха канили в апартамента на Гаетан. Родителите забраняваха на децата си да канят приятели. Събираха се в мазето на Пол Мерсон. Там се бяха целунали за първи път.
Когато видя хамалите пред апартамента на Гаетан, надникна вътре и зърна двама мъже, единият около трийсет и пет годишен, другият по-възрастен. Разискваха къде да поставят мебелите. Очевидно не бяха на едно мнение, личеше по тона им. Но нали се разбрахме, че това ще ни е спалнята, казваше по-младият, значи, слагаме леглото ни тук, и край!
Леглото им! Те спяха в едно легло.
„… знаеш ли кой живее сега у вас? Хомо двойка. Единият е стар, другият не толкова… Ив Леже и Мануел Лопес. Така пише на звънеца на домофона. Пребоядисаха всичко, промениха всичко, по-старият говореше за кабинета си, по-младият за гимнастическия си салон. Какво ли бачкат според теб? Искаш ли да се обзалагаме на разни професии?“