Kолеж за магьосници

— Получил си сътресение на мозъка — каза някой.

Може би го беше събудил именно този глас, който го викаше по име. Беше му познат, но той не се сещаше на кого принадлежи. Така или иначе усещането за нещо познато му подейства успокояващо.

— Ей, спяща красавице, събуди ли се? Морети каза, че имаш мозъчно сътресение. — Гласът беше на Пени. Куентин видя, че онзи се е проснал през едно легло от неговото. — Затова се издрайфа. Шибнал си си главата в нещо твърдо. — Нямаше и следа от побеснелия Пени. Сега той беше ведър и разговорлив.

— Да, знам — бавно изрече Куентин. — Нямаше как да не усетя, след като става въпрос за собствената ми глава.

— Сътресението няма да навреди на умствените ти способности, ако се притесняваш за това. Така каза Морети. Специално я попитах.

Умълчаха се. Някъде тиктакаше часовник. В последната книга от поредицата за Филория, озаглавена "Блуждаещата дюна", имаше трогателен епизод, в който Джейн, най-малката от хлапетата Чатуин, хваща настинка и прекарва цяла седмица на легло на борда на кораба "Брулен от вятъра", където за нея се грижат зайчета. Куентин открай време харесваше Джейн, която се различаваше от другите Чатуинови — беше по-вглъбена и с непредсказуемо чувство за хумор.

Запита се колко ли е часът. После неохотно (още не можеше да прости на грубияна) промърмори:

— Ти как си? Нарани ли се?

— Разцепих си челото от зъба ти. А ти ми счупи носа с твърдата си глава.

— Не знаех, че съм те ударил с глава.

Пени отново се умълча. След трийсетина секунди попита:

— Насиних ли ти окото? От тук не мога да видя.

— Синината е грамадна.

— Така си и мислех.

Куентин отпи от чашата с вода, оставена на нощното шкафче, и се отпусна на възглавниците. Болката пронизваше главата му като с нажежени шишове. Лекарката или която и да беше онази жена, беше облекчила страданията му, но само временно. Още го беше яд на Пени, само че нямаше сили да си излее гнева.

— Мамка му, защо ме удари така? — промърмори.

— Мисля, че се налагаше. — Пени изглеждаше леко шокиран, че някой повдига въпроса.

— Налагало се е, така ли? — Куентин си каза, че май не е толкова уморен. — Нищо не съм направил.

— Не си направил нищо. О, да. Точно така. — Пени тихичко се изкиска. Говореше спокойно, сякаш много пъти беше репетирал речта си, но Куентин усети как яростта отново започва да клокочи зад привидното хладнокръвие на някогашния му приятел. — Можехте да разговаряте с мен. Можехте да проявите елементарно уважение. Двамата с милото ти гадже.

— Пени, какви ги дрънкаш? За Алис ли говориш?

— Я не ми се прави на света вода ненапита! Наблюдавам ви как се споглеждате, как ми се надсмивате, и то без да се прикривате. Смятахте, че ще ми се стори забавно, а? Че тримцата ще си гукаме заедно? Откъде ви скимна, че ще си го помисля?

Като го слушаше, Куентин изведнъж си спомни как преди време родителите му бяха дали под наем сутерена на къщата на един наглед нормален човек, който започна да ги засипва с бележки да престанат да го снимат с камера всеки път, когато изхвърля боклука.