Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Вас трябва да ви арестуват за скитничество.
— Бива — съгласих се. — Тогава „Кроникъл“ ще изпрати друг репортер, който да пише за моето арестуване, а когато чопнат и него, ще изпрати трети и така нататък, докато ни изпоарестуват всичките. Само че това може да излезе във вестниците.
Шерифът се изтягаше на стола и оченцата на едрото му, кръгло лице само премигваха. Все едно, че не бях казал нищо. Все едно, че не съществувах.
— Кои са съветниците? — натъртих аз. — Да не би да са минали в нелегалност?
— Един от тях седи тук — каза шерифът и извърна кръглата си чутура, за да посочи единия от другите двама. После чутурата му се върна на мястото си, визитната ми картичка полетя от ръката му към пода, полюшвана от повея на вентилатора, оченцата на шерифа отново премигнаха и той сякаш потъна в някакви дълбоки мътни води. Беше направил всичко, което зависеше от него, и сега подаваше топката на другия.
— Вие съветник ли сте? — попитах оня, когото шерифът бе посочил.
Това беше най-обикновен човек, създаден от бога по негов образ и подобие, с бяла риза и черна папионка на ластик, с джинси и плетени презрамки. От кръста нагоре гражданин, от кръста надолу фермер. Кой като него — печели гласовете и на гражданите, и на фермерите.
— Ъхъ — отговори той.
— Той е най-важният — обади се почтително третият, дребно човече с буцест плешив череп, с лице, което и самият той не би могъл да си спомни от едно бръснене до друго — от онзи тип хора, които все се въртят около началствата и ако някой от тях освободи стол, гледат веднага да седнат на него и се мъчат да си пробият път с изказвания като току-що направеното.
— Да не би вие да сте председателят на съвета? — попитах аз другия.
— Ъхъ — отвърна той.
— Бихте ли ми казали името си?
— Че то не е тайна. Долф Пилзбъри.
— Драго ми е да се запозная с вас, господин Пилзбъри — казах и му подадох ръка.
Той я пое, сякаш поемаше глава на пепелянка, и то в периода, когато мени кожата си.
— Господин Пилзбъри — подзех, — по силата на служебното си положение вие сигурно сте запознат с обстоятелствата, свързани с договора за строежа на училището. И сигурно сте заинтересовани истината за тези обстоятелства да стане обществено достояние.
— Няма никакви обстоятелства — отвърна господин Пилзбъри.
— Обстоятелства може да няма — казах аз, — но има чисто мошеничество.
— Няма никакви обстоятелства — повтори той. — Съветът се събра и прие предложението, което му беше направено. Дж. Х. Мур, така се казва човекът, дето направи предложението.
— Тоя човек евтина сметка ли ви представи?
— Не дотам.
— Да разбирам ли, че не е евтина?
— Ами… така го разбирайте, щом искате — каза господин Пилзбъри и лицето му се помрачи, сякаш в корема му напъваха газове.
— Чудесно, така и ще го запиша.
— Да ми извинявате — сянката изчезна от лицето му и той се изправи на стола рязко, като че някой бе го убол е игла, — но каквото и да говорите, при нас всичко си е законно. И никой не може да заповяда на съвета кое предложение да приеме. Всеки може да си представи предложение, но съветът не е длъжен да го приеме. Не, господинчо. Съветът сключва договор с онзи, който ще се справи както трябва с работата.
— А предложи ли ви някой по-евтина сметка?
— Джефърс — измърмори господин Пилзбъри, като че това име му напомняше нещо неприятно.
— За строителната компания „Джефърс“ ли става дума? — запитах аз.
— Ъхъ.
— Защо не приехте нейното предложение?
— Съветът избира този, който ще се справи най-добре с работата. И не е нужно други да си навират носа в нея.
Извадих молива и бележника си и написах нещо. После попитах господин Пилзбъри:
— Одобрявате ли това? — И започнах да чета: — „Господин Долф Пилзбъри, председател на окръжния съвет на Мейсънски окръг, заяви, че предложението на Дж. Х. Мур, макар и не евтино, е било прието, тъй като съветът е търсил предприемач, който да се справи най-добре с работата. Както посочи господин Пилзбъри, евтиният проект, предложен от строителната компания «Джефърс», е бил отхвърлен. Освен това господин Пилзбъри добави…“
— Да ми извинявате! — Този път господин Пилзбъри се изправи още повече, сякаш го бяха ръгнали не с игла, а с нажежено желязо. — Да ми извинявате, но аз нищо не съм заявявал. Вие си дращите разни неща и твърдите, че аз съм ги бил заявил. Да ми извинявате, но…