Да започнем отначало

— Тес Конъли?

Чувам името си и разбирам, че е мой ред. Ставам, отивам до щанда, където ме поздравява един техник с очила и най-дебелите стъкла, които някога съм виждала. Представя се като Али.

— И така, какъв е проблемът? — пита любезно той.

Колко време имаш, за да ме изслушаш?, мисля си унило.

— Моля? — усмивката на Али трепва леко.

О, боже, май го казах на глас!

— Извинете, не ми обръщайте внимание… нещо не ми е добре… — Чувствам, че лицето ми пламва, бързо вадя лаптопа и го слагам пред него. — Нещо му стана, не мога да го включа, нито да извадя нещо от него — казвам бързо.

— Аха, ясно — кима той. — Хайде да го погледнем, какво ще кажете?

Защо говори в множествено число? Няма да го гледаме заедно, то е ясно! Като нагласява очилата си, той кърши пръсти, за да ги раздвижи, и се заравя в клавиатурата. Гледам като хипнотизирана как пръстите му летят по клавишите, като че ли е някакъв магьосник, и се опитвам да не мисля за моето чукане с два пръста.

— Така, ето че го накарахме да оживее — казва бодро, когато на екрана изгрява лицето на Джони Деп.

— Браво — чувствам огромно облекчение. Поне нещо е наред. Гледам пръстите и лицето му, изразяващо концентрация.

— Фокус-бокус, я да видим какво имаме тук!

На мен не ми е толкова весело, но както изглежда всичко ще се оправи. Е, не всичко, но поне ще мога да чета хороскопа си, да търся разни неща в Гугъл, да гледам във Фейсбук снимките на бившите си приятелки от училище и да злорадствам колко са остарели — все неща, които са необходими за лекуването на всяко разбито сърце…

— Ох, скъпа…

Това не ми харесва. Заставам нащрек. Не звучи нито весело, нито смешно. „Ох, скъпа“ няма нищо общо с „Фокус-бокус“. „Ох, скъпа“ е думата, която не искаш да чуеш от устата на зъболекаря си, когато надникне в устата ти. Или от компютърния техник, когато гледа лаптопа ти.

— Опасявам се, че има проблем с харддиска.

Не знам много за компютрите, но комбинацията от „харддиск“ и „проблем“ звучи силно тревожно.

— Но вие ще да го оправите, нали? — питам с надежда. Всъщност надеждата е повече молба.

— Да, опитваме се да поправим всичко, но след като харддискът си е отишъл, а той е мозъкът на компютъра…

Той прави пауза, вижда как лицето ми помръква и добавя бързо:

— Добрата новина е, че лаптопът ви все още е в гаранция, така че ще ви сменим диска съвсем безплатно — и ми се усмихва сияйно.

— Можете ли? — отвръщам със същата степен на сияйност и аз. Знаех си, че мога да разчитам на Али. Той изглежда като един от онези типове със супермозъци, които всеки иска да има на чина до себе си в часовете по математика.

— Това значи, че ще изгубите всички данни и записи в него, но не би трябвало да е проблем. Кога за последен път сте ги архивирали?