Тайната на Ботичели
- Автор: Фиорато Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайната на Ботичели». Краткое содержание книги:
Огненокоса, сякаш стрелата бе запалила главата й, увенчана с кулата в Пиза.
Изтърпяхме сутрешната служба в мразовития параклис — с плът, вкочанена от студа, и умове, вцепенени от направеното откритие. Спуснала за пореден път ниско качулката на хермелиновата си мантия, аз хвърлих крадешком поглед към брат Гуидо. Той се молеше страстно — ама наистина се молеше, сякаш животът му зависеше от това. А после, в трапезарията на манастира, седях на дългата маса заедно с мълчаливите монаси, които ядяха някак си учтиво, сдържано, докато един от тях четеше на глас някакъв свещен текст. Изпълнена с облекчение, че няма да ми се налага да говоря, дори и с брат Гуидо от едната ми страна, аз се натъпках с хляб и сушена риба, изгълтах до капка порцията си бира и се изпълних с неочакван оптимизъм. След това станахме от масата, за да се сбогуваме с абата. Озовахме се за пореден път пред портите на малкия златист манастир. От пристигането ни беше изминал цял ден и цяла нощ, а сега ние знаехме много повече, отколкото когато пристигнахме. Флоренция, вечният град, си проблясваше все така в долината под нас. Дали убийците, които ни търсеха, са все още там, или вече са доста по-близо до нас? Потреперих и й обърнах гръб. Видях, че към нас вървят абатът и онзи дребен сицилиански монах, който водеше две понита. Милият старец бе решил да ни дари с две понита в замяна на обещаното дарение от името на фамилия Дела Торе. Брат Гуидо заяви, че още при пристигането ни в Пиза ще говори с чичо си. И докато абат Джайлс от Кеймбридж се сбогуваше топло със своя приятел, аз яхнах гърба на едното пони като мъж и примижах от болка.
Старият абат се приближи до мен и рече:
— Брате Луций, в дисагите има нещо за теб. Но най-добре е да ги отвориш, когато слезете от хълма.
Милата му усмивка стигна чак до слепите му очи, но се обърна, преди да бях успяла да му благодаря, и затътри обратно крака към манастирската обител.
Към момента, когато нашите жребци стигнаха подножието на стоте стъпала, слабините ми вече изгаряха от болка, докато се тръскаха върху гръбнака на понито. Когато завихме и манастирът изчезна от погледите ни, аз помолих монаха да ме изчака мъничко и отворих дисагите. Вътре открих удобно странично седло за дами, с коприна и пискюлчета, което нямаше търпение да дари с комфорт изтръпналите кости на слабините ми.
Усмивката не слезе от устата ми по време на целия преход през долината на река Арно. Но когато се обърнах, за да хвърля последен поглед на града, в който бях живяла и обичала, не можах да не се запитам дали някога ще мога отново да крача по улиците му. И докато яздехме по посока на морето, оставили Флоренция зад гърба си, сърцето ми незнайно защо се изпълни с болка.
Втора част
Пиза, 1482 г.
Първа глава
Когато най-сетне се добрахме до Пиза, не бях особено впечатлена от нея по три причини:
Прима раджоне: Дъждът се лееше из ведро и бяхме подгизнали.
Секонда раджоне: Всичко беше почти като във Флоренция, обаче в пъти по-малко. Същата река Арно протичаше през центъра, но тук беше по-бавна и по-тясна. Палатите, които бяха подредени покрай бреговете й, бяха по-дребни и не толкова бляскави като своите флорентински еквиваленти. Хората също изглеждаха някак си по-незначителни и не толкова лъскави като своите елегантни братовчеди от Флоренция (с изключение на моя спътник, разбира се, който стърчеше над главите на всички, покрай които минахме).
Терца раджоне: Задникът ми бе заприличал на моето любимо карпачо, а слабините ми бяха станали толкова безчувствени от гръбнака на понито, че се съмнявах дали някога ще мога отново да изпитам удоволствие от секса. И като си помисли човек, че кръстих проклетото животно „Пене“ („пенис“), защото само така можех да се накарам да го яхна след всяка почивка. Когато споделих тази информация с монаха, за да го развеселя, той ме изгледа като буреносен облак. Той, естествено, кръсти своя жребец с нещо благочестиво — Аквински3. Каза, че било на един от любимите му писатели или нещо подобно. Както и да погледнем нещата обаче, аз си получих заслуженото за малката шегичка — бях в истинска агония.
Не ме разбирайте накриво — бях предоволна, че след това безконечно пъплене из флорентинските планини най-сетне бяхме стигнали в Пиза. Преди, когато си бях на топло и безопасно в града, много обичах да се наслаждавам на върховете, особено когато бяха потънали в мъгла, синьо-зелени и най-вече далечни. Но да ги прекосяваш, яхнала пони, на което всеки момент му се ще да се закове на място и повече да не мръдне, когато с всяка следваща крачка имаш усещането, че ти го нахънтва цялата флорентинска армия… е, със сигурност не го препоръчвам на никого. Особено когато планините най-сетне отстъпиха пред равнините на Пиза. Застояли, равни блата със солена воня и безрадостни цветове, простиращи се докъдето ти око види, и потискащи настроението дотолкова, че накрая се почувствах смазана като самите равнини. Прибавете към всичко това и смрадта на говежди изпражнения, мухите през деня и комарите през нощта. Вече цялото тяло ме сърбеше. Имах чувството, че ухапванията ми са повече от плътта. Не, аз определено съм градско чедо.
3
Тома Аквински (1225–1274) — прочут италиански теолог и философ, чиито произведения оказват огромно влияние върху Римокатолическата църква. — Б.пр.