Вестителят на бурята
- Автор: Форд Ричард
- Серия: Стийлхейвън #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вестителят на бурята». Краткое содержание книги:
— Разкарайте се от пътя ми — извика и изтича покрай тях, а Раг въздъхна от облекчение. — Нямате работа тук — подхвърли мъжът през рамо и изчезна в нощта.
Раг видя, че Маркъс се хили като идиот.
— Става нещо — каза той. — Може да е нещо хубаво. — И преди да е успяла да го спре, той хукна след Зелената куртка и изчезна в сенките.
— По дяволите — въздъхна Раг и пое по покривите след Маркъс.
Сега следваха свирките и тичаха по покривите на града, въодушевени от преследването. Тя не можеше да остави Маркъс сам да си търси белята, нали? Не се беше подчинил на изричните ѝ инструкции, но все пак се чувстваше отговорна за него. А и част от нея искаше да разбере какво всъщност се случва.
Отпред цареше суматоха. На светлините от пируващата тълпа долу Раг видя, че на покривите става нещо.
Озова се зад Маркъс и двамата се вгледаха напрегнато в сцената в мрака, без да смеят да поемат дъх.
Една фигура стоеше насред плосък покрив, обградена от Зелени куртки. Двама бяха прицелили арбалетите си в нея, а още трима бяха извадили мечовете си и бавно приближаваха.
Маркъс пристъпи напред, нетърпелив да чуе какво си казват, и Раг го последва, вместо да го дръпне обратно в сенките. Нещо в нея крещеше, че трябва незабавно да бягат оттук, но безкрайното ѝ любопитство го заглушаваше. Такива неща не се случваха всяка нощ.
— Не мърдай — каза един войник и тръгна предпазливо напред, като откачаше чифт окови от колана си. — Да не си мръднал!
Самотната фигура спокойно чакаше приближаването му, лицето ѝ беше скрито в сянката на качулката, а простата тъмна роба я правеше почти невидима в нощта.
Когато войникът посегна към нея с оковите, последва неясно движение. Фигурата изведнъж се превърна във вихър, неразличима в тъмното. Зелените куртки закрещяха, онзи с оковите — най-силно. Раг виждаше, че някак неговата китка се е озовала в едната халка, а фигурата го стиска за гърлото с нож в другата ръка.
— Застреляйте го! — изкрещя войникът. — Застреляйте го, мамка му!
Останалите се опитаха да намерят по-добри позиции и гласовете им се сляха в объркана какофония от изревани заповеди и проклятия. Междувременно закачулената фигура държеше жертвата си, а острието блещукаше на лунната светлина. Един от Зелените куртки внезапно се втурна към тях с оголен меч. Без да пуска пленника си, тъмната фигура избегна удара и препъна с крак войника. Той падна с вик, стиснал удареното си коляно, а другарите му се втурнаха напред.
Раг не видя съвсем добре какво се случи после, стана твърде бързо, беше твърде тъмно. Звън на остриета, сумтене, викове на болка, издайническо звънтене на тетива. После настана тишина.
Пропълзя напред и видя на покрива само войниците — и петимата лежаха, някои не помръдваха, други се въртяха в агония. От закачуления мъж нямаше и следа.
Раг внезапно осъзна, че Маркъс вече не е до нея. Обърна се и го видя да лежи с отворена в беззвучен вик уста.
Момчето се давеше и плюеше кръв. Във врата му се беше забила заблудена стрела от арбалет, шанс хиляда на едно, но беше улучила гърлото му.
Раг коленичи до него, хвана го за ръката и видя, че очите му губят блясъка си.
— Помощ! — изкрещя тя в нощта. — Някой да ми помогне!
Но нямаше кой да помогне.
Девет
Самина тупаше с пръст по вътрешната страна на щита си, барабанеше, сякаш искаше да му направи вдлъбнатина. Звукът беше тих, но бе единственият на обточения с дървета Булевард на копията, голямата улица, която водеше към портите на Храма на есента.
— Трябва ли да го правиш? — попита Каира и се смръщи под забралото на шлема.
— Мразя това — каза Самина и продължи с дразнещото потрепване.
Бяха в пълни брони и пазеха портата, сякаш ордата на хуртите се канеше да нахлуе по булеварда. По засенчената от високи брястове улица се бяха наредили двадесет Щитоноски в подобни брони, с щитове и вдигнати за поздрав копия.
— Това е положението — отвърна Каира и присви очи към дългия прав път, с надеждата, че Върховният абат и антуражът му ще се появят, за да се сложи край на тази глупост. — Вече сме минавали през това.
Всъщност бяха го изтърпявали няколко пъти, но Самина изглеждаше решена да покаже раздразнението си.
— Все пак е нелепо — да стоиш тук като дворцов страж и да чакаш кога Върховният абат ще благоволи…
— Стига толкова! Ние сме Щитоноски на Ворена. Ще изпълняваме задълженията си. Това е чест, оказана ни от майката игуменка, и ще си вършим работата до второ нареждане.