Кралство на пепелта

Елин не подозираше, че го е запазила толкова време.

Онова мъничко късче надежда, наивно и жалко. Късчето надежда, че той ще дойде за нея.

Все пак му бе казала да не идва. Да закриля Терасен. Уредила беше всичко необходимо да отбранява кралството ѝ срещу набезите на Морат.

- Полезно е да си имаш хамелеонка, която да се представя за теб - продължи някак вглъбено Майев. - Но се чудя още колко ли ще удържи заблудата, щом кралицата няма как да изпепели легионите на Морат с невижданата си дарба. След колко ли време съюзниците, които си свикала, ще започнат да разпитват защо Носителката на огъня не гори.

Не лъжеше. Всички подробности, планът ѝ с Лизандра... Щом Майев знаеше тях, значи, не лъжеше и за другото. Но дали пък просто не гадаеше? Да... да, но...

Роуан беше тръгнал с тях. Всички бяха заминали към Севера. И вече бяха в Терасен.

Малко успокоение. Малко успокоение, но...

Стъкълцата около нея лъщукаха сред озарената от лунна светлина мъгла, а кръвта ѝ се стичаше на гъсти струйки край тях.

- Аз не желая да залича този свят, както си е наумил да стори Ераван - каза Майев, сякаш бяха просто приятелки, седнали на раздумка в някоя от по-изтънчените чайни на Рифтхолд. Ако изобщо бяха останали подобни след нападението на Железни зъби. - Ерилея си ми харесва такава, каквато е. Открай време.

Стъклата, кръвта, верандата и лунната светлина се размиваха пред погледа ѝ.

- Водила съм много войни. Пращала съм свои воини да се бият в тях, да им слагат край. Знам колко са опустошителни. Между другото, стъклото под коленете ти е от една от тези войни. От стъклените планини в Юга. Някога бяха пясъчни дюни, но драконите ги превърнаха в стъкло с огнения си дъх по време на един древен, кървав сблъсък. - Тя изхъмка ведро. - Някои твърдят, че това било най-твърдото стъкло на света. Най-нечупливото. Реших, че с твоята огнедишаща дарба вероятно ще оцениш произхода му.

Майев изцъка с език и Каирн пак опря ръце в раменете ѝ.

И натисна.

По-силно и по-силно. Богове, богове, богове... Никой бог нямаше да ѝ се притече на помощ. Писъците ѝ отекнаха между скалите и водата.

Сама. Беше напълно сама. Нямаше смисъл да моли белия вълк за помощ.

Жестоките ръце се отдръпнаха от раменете ѝ.

С пареща в гърлото ѝ жлъчка Елин наново се преви над коленете си.

Понеси болката; надживей я...

Майев просто продължи:

- Драконите не оцеляха в тази война. И повече никога не полетяха.

Устните ѝ се извиха в самодоволна усмивка - явно тя беше отговорна за това.

Тя беше изловила и изтребила някои от другите носители на огъня.

Незнайно защо Елин изпита скръб по тези същества, изчезнали преди несметни векове. Същества, които повече никой нямаше да види. Превзе я невъобразима тъга. Но защо, при положение че собствената ѝ кръв ридаеше в агония?

Майев се извърна към Конал, който все още бе в елфически облик до трона ѝ, вперил гневен взор в брат си.