Кралство на пепелта

Тя не му обърна внимание. Нито на гласа, шепнещ бягай, бягай, бягай.

Продължиха да вървят. Краката ѝ трепереха все повече с всяка следваща стъпка.

Това подсказваше от колко дълго я държаха тук. От колко дълго не ѝ позволяваха да се движи, въпреки че лечителите поддържаха мускулите ѝ живи.

Каирн я поведе нагоре по вито стълбище, от което се задъха. Мъглата бавно отстъпваше място на прохладен нощен въздух, пропит с благоухание на цветя.

Цветята продължаваха да съществуват. В този свят, в този ад... някъде цъфтяха цветя.

Ревът на водата заглъхваше зад тях, стихваше до далечен ромон, докато накрая не го замени ведро бълбукане. Фонтани. Студени, гладки плочки посрещнаха стъпалата ѝ и дори през торбата на главата си видя златистите вълнички на танцуващ огън. Фенери.

Въздухът се сгъсти, стана неподвижен. Вътрешен двор може би.

Светкавици от болка пробягваха по бедрата ѝ, по прасците ѝ, предупреждаваха я да забави темпото, да си почине.

Въздухът на открито пак зейна като пропаст около нея, отново заехтя буйна вода.

Каирн спря и я издърпа към исполинското си тяло, докато оръжията му не се впиха във веригите ѝ, в кожата ѝ. Другите стражи също спряха сред шумолене на дрехи. Ноктите на Фенрис затракаха по камък - нарочно ги беше извадил, за да ѝ покаже, че още е с нея.

Елин осъзна защо го прави в мига, в който женски глас, едновременно млад и стар, бодър и бездушен, измърка:

- Свали чувала от главата ѝ, Каирн.

Платът пред очите ѝ изчезна и Елин примигна няколко пъти, за да се ориентира.

И преди беше идвала тук.

Стояла бе на тази широка веранда с внушителен изглед към реката и водопадите, минавала бе през древния каменен град, който вече знаеше, че се издига зад нея.

Заставала беше на същото това място пред тъмнокосата кралица, разположена на каменния си престол върху висок подиум. Ситни капчици като мъгла обгръщаха въздуха около нея, а на облегалката ѝ бе кацнала бяла сова.

Този път в краката ѝ лежеше само един вълк. Черен като нощта, черен като очите на кралицата, които се съсредоточиха с мрачно удовлетворение върху Елин.

Майев позволи на Елин да се огледа. Да види всичко.

Тъмнолилавата ѝ рокля проблясваше като мъглата около нея и дългият ѝ шлейф се разстилаше по стъпалата на подиума. Разстилаше се към...

Зървайки онова, което блещука в дъното на стъпалата, Елин застина.

Червените устни на Майев се извиха в усмивка и тя махна с бяла като слонова кост ръка.

- Ако обичаш, Каирн!

Елфът веднага повлече Елин към подножието на стъпалата. Където парчета натрошено стъкло бяха подредени в кръг. Спря я на сантиметри от първото.

Майев махна на черния вълк в краката си и той се изправи, взе нещо от широката странична облегалка на престола и тръгна към Каирн.

- Сметнах, че поне трябва да уважим титлата ти - отбеляза Майев с усмивка на паяк. Елин забеляза какво даде вълкът на стража до Каирн. - Сложи си я! - Нареди кралицата.

Древна корона лъщеше в ръцете на елфа. Изработена от сребро и перли с формата на вдигнати криле, които се срещаха над островръхия ѝ център, обточен с дълги късове чист диамант, короната сияеше, сякаш уловила сноп лунни лъчи, докато стражът я поставяше на главата ѝ.