Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Шест крачки до стълбището. Над къщата отново изсвистява снаряд, Мари-Лор изпищява, а полилеят над главата й зазвънява при взрива, който прокънтява някъде по-надалеч в града.
Дъжд от тухли, дъжд от камъчета, по-бавен дъжд от сажди. Осем вити стъпала до долната площадка; второто и петото стъпало скърцат. Завой край пилона на парапета, нови осем стъпала. Четвърти етаж. Трети. Спира да провери сигнализационния механизъм, поставен от прачичо й под салонната масичка на етажа. Камбанката е закачена и телта е натегната — продължава отвесно през отвора, пробит в стената. Никой не е влизал или излизал. Осем крачки по коридора, към банята на третия етаж. Ваната е пълна. Разни неща плуват из нея, люспи от шпакловката на тавана, и под коленете й скърцат песъчинки, но тя допира устни до повърхността и се напива до пръсване. Колкото успява да поеме.
Назад към стълбището и надолу към втория етаж. После първия, с резбованата чепка грозде върху централния пилон. Закачалката се е прекатурила. Из антрето има отломки, остри и режещи: порцелан, казва си тя, от салонния им бюфет, и внимателно се промъква през препятствията. Сигурно и тук има счупени прозорци, миризмата на дим е дори по-отчетлива. Вълненото палто на прачичо й виси на мястото си в антрето; облича го. Обувките й не са и тук — къде ли са се дянали? Кухнята е хаос от съборени рафтове и съдове. Готварска книга лежи разперена и захлупена върху пода, като простреляна птица. В шкафа намира половин хляб, остатъка от предния ден.
Ей го, в средата на пода: капака на избата, с металната си халка. Тя избутва встрани малката кухненска маса и отваря люка. Царство на мишки, влага и смрад като от изхвърлени на брега миди; сякаш огромен прилив е залял избата и е забравил да се оттече. Мари-Лор се помайва пред отворения капак, колебаейки се между мириса на пламъци отвън и лепкавата, почти противоположна миризма, лъхаща от дупката. Дим: прачичо й беше казал, че е суспензия от частици, милиарди въглеродни молекули, носещи се из въздуха. Парченца от дневни, кафенета, дървета. Хора.
От изток трети артилерийски снаряд полита с писък към града. Мари-Лор опипва джоба на роклята си: къщичката е там. Взима хляба и бастунчето си, слиза по стълбата и хлопва капака над главата си.
В капан
Явява се светлина: не плод на въображението му, моли се Вернер, а истинска; кехлибарен лъч, опипващ прашния въздух. Снове из отломките, осветява паднал къс стена, няколко усукани рафта. Преминава над двойка метални шкафове, тъй изкривени и потрошени, сякаш някоя гигантска ръка ги е мачкала за забавление. Осветява разсипани сандъчета, изпочупени табла за подреждане на инструменти и десетина здрави буркана, пълни с винтове и гвоздеи.
Фолкхаймер. Обхожда с фенерчето си хаоса от натрупани отломки в далечния край на подземието — камъни, бетон и нацепено на трески дърво. На Вернер му трябва време да разбере, че това е стълбата.
Каквото е останало от стълбата.
Целият ъгъл на подземието липсва. Лъчът витае там още малко, сякаш за да даде възможност на Вернер да осъзнае случилото се, след което кривва вдясно и се заклаща към нещо, намиращо се наблизо, и в отразената светлина, през кълбетата от прах, Вернер вижда огромния силует на Фолкхаймер да се препъва приведен, докато се придвижва между висящи арматури и тръби. Най-сетне лъчът застава неподвижен. С фенерче в уста, сред ъгловатите, щръкнали нависоко сенки, Фолкхаймер вдига парчета от тухли, хоросан и мазилка, къс след къс, смлени дъски и кори от шпакловка… под които има нещо, вижда Вернер, нещо заровено под развалините, форма, която добива очертания.
Инженерът. Бернд.
Лицето му е бяло от прах, но очите му са две кухини, а устата — кафеникаво отверстие. Бернд крещи, но заради режещия рев, заседнал в ушите на Вернер, той не го чува. Фолкхаймер вдига инженера — възрастен човек, който изглежда като дете в ръцете на сержанта — и стискайки със зъби фенерчето, прекосява полето от развалини — приведен, за да избегне надвисналия таван — след което го поставя в златистото кресло, все още изправено в ъгъла, сега прашно и цялото бяло.
Фолкхаймер слага голямата си ръка върху челюстта на Бернд и внимателно затваря устата му. Вернер, на няколко крачки от тях, не чува нещо да се е променило. Но развалините наоколо потръпват още веднъж и отвсякъде се посипва гореща пепел.
Скоро след това фенерчето на Фолкхаймер тръгва да обикаля онова, което е останало от тавана. Трите огромни дървени греди са се напукали, но никоя не е поддала изцяло. Мазилката между тях представлява паяжина от пукнатини, на две места стърчат тръби. Лъчът завива и осветява преобърнатия тезгях и смазаната кутия на радиото. Най-накрая открива Вернер. Той вдига длан, защото го заслепява.