![Дневници и нощници [calibre 1.22.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/3/6/dnevnici-i-noshchnici-calibre-1-22-0-download.jpg)
Дневници и нощници [calibre 1.22.0]
- Автор: Сиромахов Иво
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Penguin Books Ltd
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Дневници и нощници [calibre 1.22.0]». Краткое содержание книги:
Понечих да кажа нещо, но мис Амалия навря Шъруудския си лес в лицето ми и
почна да ръмжи глухо като кучето на кмета Ралф.
– Хайде сър Нютон, напръскайте ме! Оплескайте ме цялата!
Това жените наистина са странни същества. Аз от толкова години се чудя как да
варосвам дръвчетата, без да се цапам, а красивата мис Амалия Бартън идва при мен и
иска да я цапам.
Отдръпнах се рязко, изправих се и й подадох кофата с вар и баданарката.
– Мис Амалия, аз съм британски джентълмен и достойнството ми не ми
позволява да оцапам една дама. Но щом толкова настоявате, ето ви кофата с вар и
баданарката, оплескайте се сама!
И в този момент се случи нещо шокиращо. Красивата мис Амалия Бартън се
разплака, хвърли на земята кофата и баданарката и хукна към къщата си.
А иди, че ги разбери жените! Хем вика, че иска да се оплеска, хем като й дадеш
да се оплеска, почва да реве. Бахти нелогичните същества.
Писна ми да варосвам и отидох да риголвам лозето. Докато риголвах,
Ескалибура ми лека-полека омекна като вишнева гъсеница. Замислих се върху
причините за това природно явление. Стигнах до извода, че моя Ескалибур се е
втвърдил под въздействието на външна сила, в случая – Шъруудския лес на красивата
мис Амалия Бартън. Но когато външната сила изчезна под въздействието на моето
джентълменство, Ескалибура остана в покой.
Излиза, че телата остават в покой, ако върху тях не въздейства външна сила.
Това трябва да си го запиша в тефтера с мъдрости.
Бахти умния пич съм!
1 декември 1686
Баси студа! Минус 4 градуса! Все едно не живея в Англия, а на Северния полюс.
Не смея да си подам носа навънка. Седя по цял ден пред камината, чета Шекспир и си
пия от гениалната плодова. Дали да не я регистрирам като марка? “Плодова
нютоновица” – добре звучи.
Майка ми още ми натяква за несбъднатите си компоти, ама аз въобще не я
слушам. Какво разбират дъртите от прогреса?
Да си приказва, каквото си ще, истината е, че избих рибата с тая ракия. Цялото
село се изреди да ме пита за рецептата. “Кво слагаш вътре?” – викат. “Ами плодове –
отговарям аз – и още нещо...” И се усмихвам загадъчно. “ Е, кажи рецептата, де!” –
викат селяните.
Да си издам рецептата? Те луди ли са? Да плюя на трийсетгодишните си усилия!
“Рецептата е много труд, много любов и много фантазия”, казвам аз загадъчно и
слагам още едно дърво в камината.
А Амалия още ми е сърдита след оня случай с варосването. Не ги разбирам това
жените.
58
10 декември 1686
Майка ми внезапно почина. Задави се с костилка от компот и умря.
Знам, че е тъпо да се говори така, ама май има възмездие.
24 декември 1686
След две седмици самота, днес привечер някой внезапно почука на вратата ми.
Навън виеше свирепа виелица, вятърът блъскаше по стъклата на къщата. Отворих.
Амалия! Красивата мис Амалия Бартън! Облечена пак в къса пола, червена като домат
“Биволско сърце”, носи малка елхичка. Как не й замръзват кълките в тоя студ, не знам.
– Още ли ми се сърдите, сър Нютон? – казва, а в очите й трептят полузамръзнали
сълзи.
– Никога не съм ви се сърдил, мис Амалия. Стори ми се, че вие ми се сърдите.
Влезте!
– Донесох ви елхичка. Знам, че сте евреин, ама все пак е Бъдни вечер.
Трогнах се. Никога не съм бил крайно религиозен и винаги съм се съобразявал с
местната култура. Все пак живея в Британия, а не в Сион.
Мис Амалия влезе и тъжната ми къщичка изведнъж грейна. Постави елхичката
до камината, върза върху клончетата й сушени сливи, пуканки и парченца от бирена
бутилка.
Сложи на масата сърмички, боб, пълнени чушки, ошаф. Аз налях по една
“нютоновица” и седнахме на масата.
– Наздраве, мис Амалия! Радвам се, че дойдохте. Съжалявам, ако съм ви
оскърбил в оня случай с варосването. Приемете искрените ми извинения!
– Не, сър Нютон, аз се държах неподобаващо. Моля вие да ме извините!
Какви лицемери сме това, британците! Истината е, че нито аз съжалявам за
поведението си, нито тя, ама се лъжем в очите от страх да не ни вземат за простаци.
– Както и да е – казах аз, – да забравим случилото се. Радвам се, че сте тук.
– Мой дълг беше да дойда. Все пак, вие сте най-близкият ми човек в селото, а
останахте сам след нелепата смърт на майка си. Не можех да ви оставя така в тихата и
свята коледна нощ.
– Да, наистина, мис Амалия, преживях тежка загуба.
Сложих на лицето си най-тъжната физиономия, на която бях способен, но
всъщност лъжех като циганин. Истината е, че когато майка ми умря, изпитах известно