![Дневници и нощници [calibre 1.22.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/3/6/dnevnici-i-noshchnici-calibre-1-22-0-download.jpg)
Дневници и нощници [calibre 1.22.0]
- Автор: Сиромахов Иво
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Penguin Books Ltd
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Дневници и нощници [calibre 1.22.0]». Краткое содержание книги:
Докато пръсках, на оградата се появи съседката – красивата мис Амалия Бартън.
Напъпила е като канадска ренета напролет.
– Добър ден, сър Нютон – изчурулика Амалия, – пак ли работите?
– Както винаги, мис Бартън. Работата край няма.
– А защо градината ви така силно мирише на лайна?
– Предполагам, че е от лайната, мис Бартън. Цяла сутрин торих.
– Не е ли странно, сър Нютон, че от най-миризливите лайна се раждат най-
ароматните плодове?
– Такива са законите на природата, мис Бартън. Най-прекрасните плодове се
раждат в смрад.
– Ах, колко сте умен, сър Нютон. Колко добре казано! – засмя се Амалия и се
прибра в къщата си.
Ама аз верно съм бахти умния пич. Това за плодовете и смрадта трябва да си го
запиша в тефтера с мъдрости.
29 октомври 1686
Ракията стана! Не мога да си намеря място от радост. Цяла нощ висях до казана
на бай Хенри и когато прокапаха първите капки, направо щях да се разплача от щастие.
56
Ударихме с бай Хенри по един първак. Не мога да опиша чувството, което ме
обзема, когато отпивам първата глътка. То е красиво като есенен морски залез,
изгарящо като спомен за първата целувка, нежно като капки дъжд по лицето на
любимото момиче...
Не че се хваля, ама тая година ракията ми е като за световно изложение. Усеща
се мекия аромат на крушата, тръпчивия вкус на дюлята, ненатрапчивата сладост на
ябълката, далечното ехо на афъската.
Абе, майстора си е майстор. От трийсет години усъвършенствам рецептата и
най-после усилията ми се увенчаха с успех. Тая ракия е плод на дългогодишните ми
творчески лутания, на безсънните ми нощи, на изгарящите съмнения и колебания,
характерни за всеки творец.
Но когато днес отпих от първака, разбрах, че си е заслужавало.
Ах, защо няма Нобелова награда за ракия!
Пихме по още една ракия с бай Хенри и толкова се въодушевих, че запях: О,
Хенри, толкова съм щастлив! О, Хенри!
30 октомври 1686
Баси как се напих вчера. Верно, хубава ми е ракията, ама що трябваше да пия
толкова. Как ме цепи главата!
Въобще не помня какви съм ги вършил, но бай Хенри ми е сърдит.
Цялото село вече му викало “О, Хенри!”
“Аз разбирам – вика бай Хенри – че ти е кеф, дето ти стана ракията, разбирам да
се понапиеш, ама да пееш посреднощ пред кметството “О, Хенри, о, Хенри!” – тва не го
разбирам. Знаеш какви са хората в селото, ще ни излезе име на педали!”
Той, бай Хенри, си е тежък характер, малко е темерут, ама иначе е с добро
сърце. Сигурен съм, че ще му мине.
6 ноември 1686
Времето застудя и реших да мина стъблата на овошките с 20% варна каша.
Варосването е тегава работа, ама няма как – трябва да се свърши.
Целият се оплесках в бяло и точно в тоя момент на оградата цъфна красивата
мис Амалия Бартън.
Какъв е тоя мой късмет, винаги да ме хваща, когато изглеждам най-зле!
– Как сте, сър Нютон?
Гласът й винаги ме въодушевява.
– Добре съм, мис Амалия. Варосвам дръвчетата.
– Виждам. Мога ли да ви помогна?
– Недейте. Само ще се изцапате.
Тя обаче отвори вратичката на комшулука и тръгна към мен.
Това, жените, са странни същества. Ти му викаш: не идвай, то идва. Дойде и
застана до мен. Бях клекнал до харденпонтовата масловка с баданарка в ръка, а тя
дойде и застана в непосредствена близост до мен. Застана така, че да мога да виждам
под минижупа й. Какво изпитание за характера ми!
Аз може да съм джентълмен, но съм преди всичко мъж. Не се стърпях и
погледнах под полата й. О, Джизъс, отдолу беше без бельо!
(Това пък “О, Джизъс” откъде ми хрумна, нали съм евреин!)
– Нека ви помогна, сър Нютон – настоя отново прекрасната мис Амалия Бартън.
Аз може да съм мъж, но съм преди всичко джентълмен. Мобилизирах всички
усилия на волята си и отместих поглед от вълнуващото място между краката й, дъхаво
и разлистено като Шъруудския лес.
57
– Дръпнете се, мис Амалия, ще взема да ви напръскам без да искам...
– А може би искам да ме напръскате, сър Нютон. Може би искам да ме
оплескате цялата в бяло...
И се доближава още повече до мен, и застава така, че вече да не мога да отместя
поглед от Шъруудския лес.
– Мис Амалия, вълнувам се, защото виждам Шъруудския ви лес.
– Да, сър Нютон, Шъруудския лес е облян в есенна влага. Варосайте го, моля ви!
В този момент усетих как моя Ескалибур се надига и може би е време като
славния крал Артур да го извадя... Не, не, Исаак, имаш по-важна работа сега. Ако
тръгнеш да вадиш меча, кой ще ти вароса овошките?