Хюрем. Московската наложница

— Дъвчи бавно. Така ще потиснеш чувството на глад.

Първоначално Александра не искаше да яде това месо, жилаво като каиш. Но гладът я принуди и тя с хиляди мъки се опита да преглътне няколко хапки. Нямаха вода, но момичето последва заръката на Тачам, разтопи сняг в един съд и пиха до насита.

Една сутрин, когато се събуди, не видя Тачам и Умут и изпадна в паника. Нима я беше оставил на произвола на съдбата?! Беше ли способен на нещо подобно? Защо не? Един варварин неверник можеше да направи всичко. Да беше счупила стрелата в раната!

Но опасенията ѝ бяха напразни. Скоро Тачам се върна в пещерата с голям заек в ръце. Устроиха си угощение. Александра яде лакомо, облизвайки пръстите си, и за първи път се засмя. Дори не си спомняше откога не се беше смяла. Дали пък не бяха минали години?

— Какво има? Защо гледаш така?

— Гледам как се смееш. Много ти отива. Искам винаги да се смееш.

На следващия ден излязоха от пещерата и тръгнаха на път. Времето беше студено, но слънчево. Привечер стигнаха в един хан. Бяха се качили право в стаята, която Тачам нае. Ханджията беше плешив и с шкембе. Дори Александра забеляза злото в очите му. Онази вечер нищо не се случи. Леглото беше мръсно, но на Александра ѝ се стори толкова удобно, че потъна в дълбок сън веднага щом положи главата си върху мръсната мазна възглавница. На сутринта слязоха долу. Заситиха се с твърдия като камък хляб и сиренето, които дебелата жена на ханджията донесе. Поделиха си един тас биволско мляко.

Не след дълго ханджията дойде и седна до Тачам. Лепкавите му очи не се откъсваха от момичето.

— Юнако, къде намери тази сополана?

Тачам само изсумтя в отговор.

— Не се ядосвай, юнако. Със сигурност ти е в тежест. Ако искаш, ми я продай, а ти си продължи спокойно по пътя.

— Не се продава.

— Ще ти дам точно три акчета.

— Не се продава.

— Прави са тези, които казват за тебе, че здраво се пазариш.

Обърна се към жена си и попита:

— Какво ще кажеш, жено? Да дам ли пет акчета за това хилаво момиче?

Грозната жена на ханджията сбърчи устни.

— Какво ме интересува? Щом имаш много пари и никакъв акъл, прави каквото знаеш. Ако на пазара не намериш будала, на когото да я продадеш, мене не ме занимавай.

Мъжът посегна към кесията, която беше скрил в пояса си. Развърза я и бръкна с пръсти.

— Скъпа, каква работа имат децата с юнак, който се занимава с грабежи? Да направим добрина на този храбрец. Току-виж за тази услуга един ден той ми донесе някоя ценна стока, която е задигнал.

Ханджията се захили нагло. Между зъбите му, половината от които бяха изпопадали, за миг се мярна огромен лигав език.

— Няма да имам никаква печалба, но хайде, взимай.

Като ги изброи едно по едно, мъжът сложи на масата пет акчета. С опакото на ръката си се опита да ги бутне пред Тачам Ноян, но не успя. Защото лапата на Тачам като светкавица хвана косматата китка на мъжа. Докато я буташе назад заедно с парите, изсъска:

— Казах ти, не се продава!

Мъжът се отдръпна изплашен, изви ръка, за да се освободи от хватката на Тачам, и с последна надежда простена: