Хюрем. Московската наложница

— Според мен има. Какво ти се пада това момиче, я казвай!

— Дъщеря ми е.

Мъжът се засмя и погледна през рамо тримата си сподвижници.

— Я виж ти! Тоя тип бил баща на червенокоската.

Останалите се изхилиха ехидно. Александра усети как мускулите на Тачам Ноян се напрягат и той стисна ръката ѝ по-силно. Бабаитът, който беше препречил пътя им, отново се обърна и закова поглед върху Тачам.

— На този смелчага и лъжата му е голяма, колкото и ръстът му.

Без да откъсва поглед от казаха, попита онези зад себе си:

— Как постъпваме ние с лъжците?

— Отрязваме им езиците и им ги даваме за спомен!

— Хайде бе! — възрази мъжът през смях. — Този дебелашки лъжец изглежда разбран. Като поговорим, според мен ще се споразумеем.

Пристъпи напред и каза:

— Чу нашия закон. Ако ти е мил езикът, остави момичето и се омитай.

Противният мъж протегна ръка, за да сграбчи Александра, която слушаше разговора им, скрита зад гърба на спътника си, а очите ѝ се изпълниха със страх. Точно в този момент сякаш се скъса пружината. Казахският конник мълниеносно стовари тежкия си юмрук върху главата на водача. Той се свлече на място, сякаш скала беше паднала отгоре му. Тачам вече беше извадил сабята с вълчата глава и връхлетя тримата мъже, които се втурнаха срещу него със саби и ножове в ръце.

— Назад бе, развратни копелета!

Схватката трая кратко. Единият от бандитите се просна на земята, облян в кръв, и повече не помръдна. Мръсникът, който заплашваше с рязане на езици, притисна ръката си и побягна с вой:

— Майчице, изгорях!

Не му остана друг изход, за да спаси езика си. А последният, молейки за пощада, се строполи до мъжа, когото юмрукът на Тачам беше проснал на земята.

Ето че все ставаше така. Едрият мъж и малкото дете винаги привличаха върху себе си вниманието на търговците на роби. При всякакви обстоятелства се опитваха да отнемат това крехко момиче от ръцете на планинеца. И всеки път главите им срещаха сабята на Тачам. Толкова много трупове бяха оставили след себе си, че се принудиха по възможност да стоят далеч от селата и градчетата. Планините и горите се превърнаха в тяхно убежище. Защото някои хора бяха по-опасни от гладните вълци и мечки.

„Навсякъде, където отида, нося смърт“ — помисли си Александра. Още по-лошо беше, че вече свикна със смъртта и убийствата. Не изпитваше нито страх, нито съжаление към умиращия. Дори в едно сбиване беше извадила малката кама, която веднъж Тачам ѝ бе дал с думите:

— Вземи, да се пазиш.

Даже не беше видяла какво стана с мъжа, в когото заби камата. А и какво значение имаше? Нали тя беше жива. Това беше важното. Да оживее. Не да съжалява някого. Важното беше да бъде силна и смела.

Един ден Александра ненадейно попита:

— Защо не ме пуснеш? Заведи ме на село при майка ми. И ти ще се спасиш, и аз. Дева Мария ще те благослови.

Тачам Ноян дълго гледа момичето, без да каже нищо. Александра повече не повтори молбата си.

Изведнъж нещо застана между тях. От дълго време бяха забравили, че единият беше плячка, а другият — ловец. С думите: „Пусни ме!“, истината, която бяха потулвали и сякаш бяха забравили, излезе наяве. Вече говореха по-рядко отпреди.