Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Стъпи с крак на гърдите ми, за да имаш опора.
Отново чу и страшния звук, който издаваше сплесканият остър връх на стрелата, докато се плъзгаше, разкъсвайки месото, мускулите, нервите и охлузвайки костта.
— Не знам как, но намерих — каза тя, докато забиваше ядосано иглата в плата от чиста коприна, който мачкаше с ръка. — Полека я издърпах. Много бавно. Той изобщо не вика. Обаче знам, че много го боля.
Този път си спомни как мъжът прехапа устни със зъби и радостта, която почувства скришом в сърцето си, защото му причиняваше болка. Как беше възможно това? Как можеше да се радва, че наранява човек, застанал лице в лице със смъртта, докато се опитваше да му помогне? Как в едно и също сърце можеха да се подслонят две толкова противоречиви чувства?
В онзи момент си задаваше и още един, по-важен въпрос, който изплува изневиделица в главата ѝ. Как беше възможно един човек толкова да освирепее само за ден и половина? Не бяха минали и два дни от отвличането.
Когато мъжът припадна от болка, Александра се прекръсти и се помоли: „Всемогъща Дево, помогни и на двама ни. Иисусе Христе, помогни и на мен, и на този неверник. Не го наказвай за това, че ме отвлече. Нека не умира. Поне засега, моля те. Поживи го заради мен, Господи!“.
— Какво стана, щом извади стрелата?
Докато Александра отново преживяваше онзи страшен миг, този нелеп въпрос неволно се бе отронил от устата на Ай Бала хатун. Отворила широко тъмнокафявите си очи, жената бе оставила гергефа настрана и гледаше момичето.
— Нищо — вдигна рамене то. — От раната започна да пръска съвсем черна кръв.
Докато стрелата излизаше, разкъсвайки месото на мъжа, той беше прошепнал:
— Боже!
Обаче този шепот се беше сторил на Александра като вик.
— Онази черна кръв избликваше неспирно. Изобщо не спираше. И тогава… той ми каза… такова…
— Какво?
Този път свекървата се подразни на въпроса на Ай ханъм.
— Какво може да е казал, дъще? Сигурно е казал: „Бог да те благослови!“.
Александра поклати глава.
— Поиска да нагорещя камата над огъня и да натисна раната му.
— Това вече е прекалено — възмути се Ай Бала. — Какво си е мислел този мъж? Нима може дете да направи толкова страшно нещо? Защо сам не си е обгорил раната?
— Не можеше — прекъсна я Александра.
През цялото време Тачам Ноян ту губеше съзнание, ту отново идваше на себе си. По време на припадъците Александра се ужасяваше, че той умира, и го зовеше през сълзи:
— Отвори очи! Не умирай, не умирай, не сега! Пресвета Дево, моля те, помогни му!
Момичето се откъсна от болезнения спомен с въпроса на възрастната жена:
— Какво направи, чедо?
— Молих се на Господ!
— Господ непременно ще чуе молбата на едно малко момиче, чедото ми. Значи молитвите ти са спасили теб и юнака Ноян.
Александра като че ли отново изживяваше онзи миг. Сълзите ѝ намокриха копринения плат. Погледна двете жени през влажните си мигли.
— Взех камата от огъня. Острието се беше нажежило до червено. От страх цялата треперех. Обърнах се и го погледнах. Очите му бяха замръзнали като стъкло. Обаче знаех, че ме вижда. От раната му все още течеше кръв. Лицето му беше съвсем бяло. Коленичих пред него. Беше заковал поглед върху мен. Устните му потрепнаха. Каза нещо, но не го чух. Доближих ухо и тогава разбрах шепота му.
— Какво казваше?
Александра преглътна, без да отговори.
— Прости ми. Про… сти… ми. Да, така казваше, на пресекулки.
— Ти какво отговори?
— Нищо.
Какво можеше да отговори? Желязото на камата все още проблясваше като жар. В онзи миг на Александра ѝ се беше сторило, че по лицето на Тачам се появи усмивка.
— Промърморих: „Отново много ще те заболи“.
В тези детински, глупави думи всъщност се криеше една напразна надежда, сякаш искаше мъжът да ѝ каже: Тогава остави, недей да го правиш.
— Прошепнах в ухото му: „Само не умирай, трябва да издържиш“.
Александра не знаеше как по друг начин да каже на човек, бродещ на прага на смъртта, че му прощава. Но той вероятно беше разбрал. На лицето му се бе изписала немощна усмивка, докато тя със страх доближаваше нажежената кама към раната му.
В онзи миг в блуждаещото съзнание на мъжа, който се гърчеше от болка, се загнезди мисълта за злочестата нощ, когато той нахлу в къщата на детето. Спомни си, че за момент замръзна, когато видя момичето, будно и ужасено. За миг си бе помислил да се обърне и да излезе. Без да вземе детето. Но какво щеше да се промени? Ако той го беше оставил, другите щяха да го отвлекат. Безмилостни, освирепели мъже, в чиито закоравели сърца не бе останало нито едно човешко чувство. Може би именно Бог беше завел точно него там. Като спасител… Кой знае?