Хюрем. Московската наложница

Александра разтвори малките си ръчички:

— Ами не знам.

Никой не бе повярвал. Във всяко село, градче или хан, където спираха, неотменно си навличаха неприятности. Всеки път Тачам Ноян вадеше от пояса си оръжието с вълчата глава, без изобщо да се съобразява. Веднъж дори го размаха насред площада в едно градче.

Всъщност Александра беше харесала това градче. Двуетажните къщи с еркери бяха наредени една срещу друга по тесните криволичещи улички. Някъде между домовете към небето се извисяваше островърха кула.

— Какво е това?

— Минаре.

— Минаре ли? За какво служи минарето?

— За да приканват мюсюлманите към молитва.

— Как ги приканват?

— Ходжата се качва на минарето. Виждаш ли онази издатина? Ето оттам той се обръща към народа.

Докато Александра си мислеше колко опасно е да се качиш толкова нависоко, Тачам Ноян вървеше, стиснал здраво ръката ѝ, и се оглеждаше разтревожено.

На мегдана на градчето беше същинско гъмжило. По сергиите, над които бяха опънати платнища, за да пазят от слънцето и дъжда, бяха изложени разноцветни платове, тайнствени шарени прахове, бакърени съдове, мъниста, саби, ножове, щитове и всичко, за което човек можеше да се сети. Всеки хвалеше стоката си и викаше, че продава най-хубавия плат, най-добрите подправки и какво ли още не.

Александра изведнъж замръзна на място. В единия край на мегдана мъж с огромен тюрбан пъхаше в устата си пламтящи пръчки, гълташе и разпръскваше страшния огън. Обградилите го хора гледаха слисани това представление, а някой от тях току хвърляше пара върху мръсния парцал, който мъжът беше разстлал на земята.

— Устата му не изгаря ли?

Тачам Ноян се засмя:

— Аз опитах и се опарих.

— Наистина ли?

Мъжът поклати глава.

— Аха. Още бях дете. Пламъкът ме опърли още преди да влезе в устата ми. Обаче неговата не изгаря. Има някаква тайна, но не я казва на никого.

Александра се опита да си представи как устните на грамадния мъж изгарят, докато се мъчи да гълта огън, и се засмя.

Спряха за някое време сред тълпата и погледаха огнегълтача. Мъжът остави горящите пръчки и взе една дълга сабя. Вдигна я във въздуха.

— Ето, виждате ли тази сабя? Сега ще я глътна — обяви той.

Навалицата възбудено се разшумя. „Е, това вече е прекалено“, помисли си Александра. Може ли изобщо да се глътне такава голяма сабя?

— Не можеш! — извика тя.

Огнегълтачът се обърна и потърси сред тълпата притежателя на това звънко гласче. Няколко души пред тях също се обърнаха и ги изгледаха. Огнегълтачът се приближи.

— Не ми ли вярваш, малката?

Александра изобщо не се поколеба.

— Не ти вярвам. Не можеш да я глътнеш.

Навалицата ги наобиколи. Неколцина мъже подкрепиха дързостта на момичето. А други се посръчкваха и хихикаха.

— Защо да не мога?

— Сабята ще среже езика и гърлото ти, затова.

— Тогава този гигант, който те държи за ръка, да хвърли тук пет-шест гроша, че да ти покажа дали ще я глътна или не — предложи огнегълтачът.