Хюрем. Московската наложница

Александра повдигна глава и погледна към Тачам Ноян, който седеше приведен върху гърба на коня. Нямаше и помен от величествената му осанка. Мъжът плачеше. Наведе се, протегна ръка, хвана момичето и го вдигна на гърба на Умут. Не отговори на нито един въпрос. Конят също беше посърнал. Протегнал глава към земята, душеше почвата и търсеше някаква следа от живот.

Така превалиха един хълм и Александра дори не можа да извика от ужасната гледка, която се откри пред очите им. Селото ѝ беше изгоряло и сринато до основи. По-точно някой беше изгорил и сринал китното ѝ село. На мястото на боядисаната в бяло църква сега имаше само три-четири изгорели греди. Нямаше я малката камбана. От дома ѝ, намиращ се непосредствено до църквата, домът, в който се беше родила, стърчаха черни, обгорели греди. Всяка от тях беше като ръка, вдигната към небето в знак на протест. Умут безшумно напредваше сред развалините.

Александра видя една здрава стена, сякаш оцеляла, за да бъде свидетел на нещастието, сполетяло родното ѝ място. На прозореца на стената лек ветрец поклащаше бродираното от майка ѝ перде. Обшивките и пискюлите му бяха изгорели, платът, който майка ѝ избелваше в разтвор от бяла глина, беше почернял от сажди, а бродираните цветя бяха избледнели.

Мъжът помогна на Александра да слезе от коня. Сред развалините от дома, в който преди две години кънтеше весел смях, момичето потърси някаква следа от семейството си. Не беше останало нищо друго освен една дървена лъжица, счупени чинии, обгоряла маса и столове. Значи, разбойниците бяха отнесли дори и бакърените саханчета. Не се виждаше и малкият бронзов кръст на църквата.

Измежду купищата овъглени греди внезапно видя нещо познато — малка иконка, счупена наполовина. С мъка я извади от развалините. Макар цветовете ѝ да бяха опушени от саждите, Богородица се усмихваше на Александра. Беше оцелял само ликът на Младенеца, сгушен в прегръдките ѝ, както и част от златокрилия ангел над главата му. Александра взе иконата и я показа на Тачам Ноян.

— Единственото нещо, останало от селото и дома ми — прошепна с тъга.

Сълзите ѝ намокриха опушеното от сажди лице на Божията майка. Изтри я и я почисти първо с ръка, а после с края на полата си. Прибра я внимателно в пазвата си.

Хвана ръката, която ѝ подаде мъжът, и докато се наместваше на гърба на коня, бликналите ѝ сълзи се превърнаха в ридание. В продължение на няколко минути удряше, хлипайки, с малките си юмручета по гърдите на Тачам — също както през онази злополучна бурна нощ.

Мъжът изобщо не се възпротиви и не се опита да попречи на дъжда от юмруци. Александра се притисна в обятията на Тачам, върху когото допреди малко бе изливала яростта си, и докато тя плачеше, той погали боязливо косите ѝ.

— Дъще, бедничката ми — чу тя хлипането на огромния казахски воин.

Когато вечерното слънце окъпа гористите планини в смесица от пурпурнолилави багри, те напуснаха селото на Александра, което вече приличаше на призрак.