![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
— Тихо. Така трябва да бъде — учтиво, но твърдо каза Вивачия. — Парагон не му е враг. Връщам го на семейството му, Ета. — И добави нежно: — Трябва да идеш с него.
Парагон се зададе постепенно, все по-близо и по-близо. Ръцете му опипваха сляпо към Вивачия.
— Тук съм — извика тя, за да го насочи. Да доближи два кораба в такава близост — нос до нос, беше безразсъдна маневра, особено посред градушка от камъни. Един от тези снаряди се разби във водата и плисъкът опръска и двамата. Те го игнорираха. Ръцете на Парагон ненадейно прихванаха Вивачия и неумело намериха пътя си към лежащия в ръцете ѝ Кенит. За един дълъг момент двата живи кораба се клатушкаха в странна прегръдка, с пирата помежду им. После Вивачия безмълвно постави безжизненото тяло на Кенит в очакващите ръце на Парагон.
Стоящата до парапета Ета наблюдаваше промяната, която се появи на младото лице на кораба. Той прехапа долната си устна, вероятно за да я спре да не трепери. После повдигна тялото на Кенит.
Най-накрая бледосините очи на Парагон се отвориха. Дълго време той се взира в лицето на пирата, втренчен с дългогодишен глад. После бавно го притисна към себе си. Кенит беше почти като кукла в прегръдката на фигурата. Устните му се мърдаха, но Ета не чуваше нищо. Кръвта от раните на Кенит изчезваше веднага щом докоснеше дървото на Парагон, попивайки незабавно, без да оставя петно от преминаването. После той се приведе над Кенит и целуна челото му с невъзможна нежност. Накрая Парагон вдигна поглед. Той се вгледа в нея с очите на Кенит и с усмивка, непоносимо тъжна усмивка, която все още съдържаше спокойствие и цялост.
На палубата на Парагон възрастна жена се протегна към тялото на Кенит. По лицето ѝ се стичаха сълзи и тя плачеше гласно, но безсловесно — ужасяващ, ломотещ вопъл. Зад нея, със здраво скръстени на гърдите ръце, стоеше тъмнокос мъж. Челюстта му беше здраво стисната, очите — присвити, но не се намеси. Дори пристъпи напред и помогна да подкрепи тялото на Кенит, докато Парагон го предаваше в протегнатите ръце на жената. Те нежно го положиха на палубата на живия кораб.
— А сега ти — внезапно каза Вивачия. Фигурата се протегна към Ета и тя пристъпи в хватката на живия кораб.
Някъде в тъмнината някой биеше тъпан. Ритъмът беше неравномерен — гръмко-тихо, гръмко-тихо, и забавяше, забавяше неумолимо към покой. Имаше и други звуци, викове и гневни крясъци, но те вече бяха без значение. По-наблизо, до ушите му говореха познати гласове. Уинтроу мълвеше на него и на още някого:
— Проклятие, извинявай, извинявай, Кенит. Не можеш ли да внимаваш, придържай му краката, докато аз повдигам…
От другата му страна говореше Ета:
— … Тихо. Пести си силите. Ето я стълбата, това е последното препятствие, любов моя. Продължавай да дишаш… — Можеше да ги игнорира, ако поискаше. Ако го стореше, върху какво можеше да се съсредоточи? Какво беше от значение сега?
Почувства как Вивачия го поема. О, да, така щеше да е най-добре, така щеше да е най-лесно. Освободи напрежението и се опита да се пусне. Почувства как животът се отцежда от тялото му и той се понесе в очакване да си иде. Но тя продължаваше да го държи в шепите си като вода и отказваше да го вземе.
— Почакай — прошепна му. — Издръж само още миг или два. Трябва да се върнеш у дома, Кенит. Ти не си мой. Никога не си бил мой, винаги сме го знаели. Трябва отново да станеш цял. Почакай. Само още малко. Почакай. — После извика високо: — Парагон. Бързо, бързо. Кенит е твой. Ела и го вземи!
Парагон? Прободе го страх. Парагон беше изгубен за него, вече не беше нищо повече от момчешки призрак. Той го беше убил. Собственият му кораб вече не можеше да го приеме обратно. Не можеше да се върне у дома. Парагон щеше да го отхвърли, щеше да го остави да потъне в морето точно както той беше…
Познаваше допира на големите ръце, които го приеха. Щеше да заплаче, но не му бяха останали сълзи. Опита се да накара устата си да се раздвижи, да каже гласно колко много съжалява.
— Хайде, хайде — каза някой успокоително. Парагон? Баща му? Някой, който го обичаше, каза: — Не се страхувай. Вече си при мен. Няма да те пусна. Вече няма да бъдеш нараняван. — После почувства целувката, която го опрости, без да го съди. — Върни се при мен — каза той. — Върни се у дома. — Тъмнината вече не беше черна. Стана сребриста, а после, когато Парагон го взе в обятията си и го отведе у дома, той се изгуби сред белота.
Глава тридесет и пета
Трудни решения
— Ела долу, за да мога да превържа това — настоя Малта. — Велики, не бива да поемаш рискове за себе си. — Тя трепна, щом във водата зад тях се приземи камък. Малта се обърна назад и Рейн последва погледа ѝ. Прицелът им ставаше по-добър. Джамаилските кораби се приближаваха.