Зовът на барабана [bg]

Откакто разбрах, че подозренията ми са основателни, си бях представила буквално всяка възможна негова реакция, като няколко от тях включваха крясъци или удари по твърди предмети. Поведение, което винаги бях смятала за разстройващо. Вероятно щеше да е такова и за Бри, а аз добре знаех какво може да направи тя, когато е разстроена.

Засега се контролираше, но знаех колко непредвидим е нравът ѝ. Ако я засегнеше дори с една дума, тя щеше да пламне като клечка кибрит. Освен косата и ръста, бе взела от Джейми темперамента и готовността да говори каквото мисли.

Досега, все още непознати и изгарящи от желание да се харесат един на друг, те бяха пристъпвали деликатно — но нямаше деликатен начин да се справиш с това. Не знаех за какво да се подготвям — за адвокат, за преводач или за рефер, и затова вдигнах резето с доста свито сърце, за да го пусна в къщата.

Беше се измил в потока; косата му бе влажна по слепоочията и беше избърсал лицето си с пешовете на ризата, ако се съдеше по мокрите петна по нея.

— Много закъсня, къде беше? — попитах и се вдигнах на пръсти да го целуна. — Къде е Иън?

— Фъргъс дойде и помоли да му помогнем за камъните за комина, не можел да се справи сам. Иън остана у тях, за да довършат. — Целуна ме разсеяно по главата и ме потупа по задника. Явно беше работил усилено; беше топъл и миришеше на пот, макар че лицето му бе хладно от водата.

— Марсали нахрани ли ви? — погледнах го в сумрака. Имаше нещо различно в него, но не можех да разбера какво.

— Не. Аз изпуснах един камък и май си счупих пак проклетия пръст; реших, че ще е най-добре да се прибера, за да го излекуваш. — Това беше, помислих си; той ме беше потупал с лявата, а не с дясната ръка.

— Ела на светлината да видя. — Дръпнах го към огъня и го накарах да седне на едната дъбова пейка. Бриана беше на другата и шиеше. Стана и дойде да погледне над рамото ми.

— Горките ти ръце, татко! — каза тя, като видя подутите кокалчета и разранената кожа.

— О, нищо особено — рече той и ги погледна небрежно. — Освен проклетия пръст. Ох!

Опипах внимателно безименния пръст на дясната му ръка, от основата до нокътя, без да обръщам внимание на сумтенето му от болка. Беше зачервен и леко подут, но не се виждаше изместване.

Винаги се бях притеснявала да преглеждам ръката му. Бях наместила много счупени кости на нея преди години, преди да знам нещо за хирургията, и работех далеч не при идеални условия. Но се бях справила; бях спасила ръката му от ампутация; и той си служеше с нея, но малко непохватно. Усетих отново леките изкривявания и подутини, както винаги когато я опипвах. Не бързах, бях благодарна за това отлагане.

Затворих очи, усетих как огънят блещука по клепачите ми, докато се концентрирах. Безименният пръст винаги беше скован; средната става бе смазана и бе зараснала така. Виждах костта в ума си; не лъскавата суха повърхност на костите в лаборатория, а леко сияещият матов блясък на живата кост, всички малки остеобласти, които оформят своята кристална матрица, и скрития пулс на кръвта, която ги захранваше.