Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
— Винаги ли пушите, след като си легнете, старче? — запита мистър Уелър своя хазаин, когато и двамата се готвеха да спят.
— Да, винаги, петленце — отвърна обущарят.
— Ще ми позволите ли да ви запитам, защо си правите леглото под онази чамова маса? — полюбопитствува Сам.
— Защото бях свикнал, преди да дойда тук, да спя на креват с четири колонки и намирам, че четирите крака на масата твърде много ми го напомнят — отговори обущарят.
— Имате особен характер, сър.
— Нищо подобно не притежавам — отвърна обущарят, като поклати глава — и ако се надявате да срещнете тук някой с добър характер, боя се, че ще ви бъде трудно да го откриете в тукашните списъци.
Горният кратък диалог се поведе, когато мистър Уелър се бе изтегнал на своя дюшек в единия край на стаята, а обущарят на своя в другия. Помещението се осветяваше с лоена свещ, а лулата на обущаря светеше под масата като разгорени въглища.
Въпреки че разговорът беше кратък, обущарят направи много благоприятно впечатление на мистър Уелър и той се облегна на лакътя си и разгледа продължително своя хазаин. За това досега той не бе имал нито време, нито желание.
Лицето му бе жълтеникаво, като на всички обущари, а брадата му — пак като на всички обущари — беше четинеста. Странно, благодушно и разкривено беше това лице, украсено с две очи, които някога навярно са имали много весел израз, че дори и сега блестяха. Той беше шестдесетгодишен и бог знае на каква възраст бе влязъл в затвора, за да изглежда толкова странна усмивката му или наподобяващият на задоволство израз. Беше дребен и както се беше свил на постелята си, изглеждаше още по-дребен. Беше захапал голяма червена лула, пушеше и гледаше в лоената свещ със завидно спокойствие.
— Отдавна ли сте тук? — запита Сам, нарушавайки дългото мълчание.
— Дванайсет години — отвърна обущарят, без да изпуска лулата от уста.
— Оскърбление на съда? — попита Сам.
Обущарят кимна утвърдително.
— Добре де — каза Сам малко грубо, — защо продължавате да се инатите и да губите ценния си живот в тоз огромен общински обор? Защо не отстъпите и се явите пред върховния съдия да се извините, загдето не сте уважавали съда, и кажете, че няма вече да правите тъй?
Обущарят премести лулата в ъгъла на устата си, усмихна се, пак я премести на предишното място, но не каза нищо.
— Защо? — повтори и настойчиво попита Сам.
— Ех — отвърна обущарят, — малко разбирате тези работи. Какво мислите, че ме съсипа, а?
— Ами… — Сам оправи фитила на свещта. — Предполагам, че в началото е било, че сте задлъжнели, нали?
— Никога не съм дължал нито един фардинг — каза обущарят. — Хайде, опитайте пак.
— Тогава може би — налучкваше Сам — сте купили къща, което, казано деликатно, е да полудееш. Или сте решили да строите, което, да се изразя по докторски, значи да заболееш от неизлечима болест.
Обущарят поклати глава.
— Опитайте се пак.
— Надявам се, че не сте завели дело? — каза Сам нерешително.
— Никога в живота си — отвърна обущарят. — В същност аз бях погубен от парите, които ми бяха завещани.
— Хайде, хайде — каза Сам, — на кого тез номера? Де някой мой богат враг да реши да ме погуби по тоз начин. Ще го оставя да стори това.
— Ох, виждам, че не ми вярвате — рече обущарят, спокойно пушейки лулата си, — и аз на ваше място не бих повярвал. Но въпреки това така е.
— Е, и как стана туй? — запита Сам, почти готов да повярва поради спокойния израз на обущаря.
— Ето как — заразказва обущарят. — Възрастният джентълмен, за когото работех там в провинцията, имаше една скромна роднина, за която аз бях женен (тя почина, бог да я благослови и нека му благодарим за това!); по едно време той получи удар и замина.
— За къде? — попита Сам, който поради многото събития през този ден беше вече сънен.
— От’де да го знам за къде. — Обущарят говореше през носа си и смучеше с голямо удоволствие лулата. Отиде при умрелите.