Зовът на барабана [bg]

— Проклет да съм! — възкликна Роджър. — Как се озова тук?

— По същия начин като теб — отвърна му глас. Висок младеж се появи от гората до коня. Беше насочил пищов към него; собствения му пищов, забеляза той с гняв и изумление. Пое дълбоко дъх и потисна страха.

— Открадна коня и пищова ми — каза спокойно. — Какво друго искаш? Шапката? — И свали приканващо опърпаната триъгълна шапка. Крадецът нямаше как да знае какво още носи той; не го беше показвал на никого.

Младежът — още тийнейджър въпреки ръста си — не се усмихна.

— Нещо повече от това. — За първи път момчето откъсна поглед от Роджър и погледна настрани. Роджър също се обърна натам и подскочи като от електричество.

Не беше видял мъжа в края на поляната, макар че сигурно бе стоял там през цялото време, неподвижен. Беше с избелял ловен килт, кафявото и зеленото се сливаха с тревата и храстите, а пламтящата му коса се сливаше с червените листа. Изглеждаше като изникнал в самата гора.

Не само неочакваната му поява, но и външният му вид остави Роджър без думи. Едно беше да ти кажат, че Джейми Фрейзър прилича на дъщеря си, но бе съвсем друго да видиш как дръзките черти на Бриана са преобразени в мощ от годините и характер, който е не само мъжки, но и съдържа нещо яростно.

Сякаш вдигаш ръка от козината на красива рижа котка само за да осъзнаеш, че се взираш в немигащите очи на тигър. Роджър едва се сдържа да не отстъпи назад, като си мислеше, че Клеър никак не е преувеличила в описанието си на Джейми Фрейзър.

— Ти сигурно си господин Макензи — каза мъжът. Това не беше въпрос. Гласът му бе дълбок, но не силен, едва се носеше над шума на листата, но Роджър го чу съвсем ясно.

— Аз съм — каза той и пристъпи напред. — А ти сигурно си… Джейми Фрейзър? — Протегна ръка, но бързо я отпусна. Два чифта очи се взираха студено в него.

— Аз съм — отвърна червенокосият. — Познаваш ли ме? — попита враждебно.

Роджър пое дъх, проклинайки раздърпания си вид. Не знаеше дали Бриана го е описала на баща си, но Фрейзър явно очакваше нещо много по-представително.

— Е, вие… приличате на дъщеря си.

Младият мъж изсумтя силно, но Фрейзър не се обърна.

— И каква работа имаш с дъщеря ми? — Фрейзър се раздвижи за първи път, пристъпи от сенките. Не, Клеър не бе преувеличила. Той наистина беше голям, с почти пет сантиметра по-висок от самия Роджър.

Роджър усети пробождане на тревога, примесена с объркване. Какво му беше казала Бриана, по дяволите? Не можеше да е била толкова ядосана, че да… Е, щеше да разбере, когато я види.

— Дойдох за жена си — каза той дръзко.