Гравитационна дъга [bg]

— Ето го — провиква се Ото от покрива на кабината.

Там някъде далеч много далеч иззад Висов Клинкен (бял варовиков ключ, с който днес Провидението изследва отделенията на Слотроповото сърце), едва забележим в дъжда се полюшва мъничък призрачно бял кораб…

— Дай местоположението му — госпожа Гнаб хваща щурвала и здраво опира крака. — Трябва да ги прихванем. Курс към сблъсък! — Разтреперан, Ото се свива до секстанта.

Дръж, Слотроп.

„Люгер“? Кутия с патрони? Какво…

— Пристигна тази сутрин заедно с яйцата.

— Ти не си споменавал…

— Той вероятно е леко обезпокоен. Но е реалист. Ние с приятелката ти Грета го познаваме отдавна, още от онова време във Варшава.

— Скачач, кажи ми сега, що за кораб е това? — Скачачът му подава някакъв бинокъл. С изящни златни букви зад позлатения чакал на призрачно белия нос, е изписано добре познатото му име — О… Кей — опитва се да гледа през дъжда в очите на Скачача — ти знаеше, че съм бил там, на борда. Сега опитваш да ме изиграеш, така ли е?

— Кога си бил на онзи кораб?

— Хайде стига…

— Виж какво, Нериш трябваше да отиде за пакета днес. Не ти. Ние дори не те познавахме. Защо трябва във всяко нещо да ти се привижда някакъв заговор? Аз не контролирам руснаците и не съм им го предал…

— Днес ще ми се правиш на съвсем невинен, така ли?

— Стига сте се дърлели, идиоти такива, — крещи госпожа Гнаб, — и готови за действие!

„Анубис“ се поклаща лениво и призрачно, и не става по-ясен, докато го приближават. Скачачът изважда от кабината мегафон и реве:

— Добър ден, Прокаловски, разрешете да се качим на борда. — Отговорът е изстрел. Скачачът се пльосва на палубата, с почукваща в жълт разлив мушама, лежи по гръб с обърнат нагоре мегафон, чиято фуния насочва дъжда право в устата му. — Тогава ще се качим без разрешение. — Прави знак на Слотроп — Подготви се за завладяване. — Към госпожа Гнаб: — Ще трябва да ги натупаме.

Добре, но — само един поглед към злобната усмивка озарила лицето на майката на Ото и става ясно, че днес тя не участва в този рейс за пари — кога ще ги ударя на таран?

В морето, насаме с „Анубис“, неприятно изпотяване започва да мъчи Слотроп. Служещият като фон зелен скалист бряг на Рюген се надига и снижава под силния вятър. Зонннгг, още един изстрел рикошира с чаткане от корпуса.

На таран — заповядва Скачачът.

Бурята връхлита не на шега. Тананикайки през зъби ликуващата госпожа Гнаб завърта щурвала, спиците фъркат замъглено, носът на лодката се извива и насочва право в средата. Белият борд на „Анубис“ устремно приближава, нима госпожа Гнаб ще го пробива като хартиен обръч в цирка? Лица зад илюминаторите, готвачка бели картофи пред кухнята, подпийнал в редингот спи на мократа от дъжда палуба и се пързаля по нея при всяко поклащане на кораба… ах, да, да, огромна синьоцветна купа с настъргани картофи до лакътя й, илюминатор, боядисани в бяло чугунени цветя оформящи спираловидно пълзящо растение, лека миризма на зеле и парцал за миене на съдове изпод мивката, широкият колан-фльонга на престилката е обхванал плътно и удобно нейните бъбречета и панделката отпред е нежно отпусната върху бедрата, и да, малкият, о да, ето идва малкият… ах… ето брам-бум-голям, ето идва МАЛКИЯТ-АХ-ОТО! блъска лодката си в „Анубис“, и смразяващо ужасно пронизително Ото-о-о…