Гравитационна дъга [bg]

Кристиан обаче не губи самообладание, не греши и Павел се оказва някак там. Е, всъщност „там“, обаче не в смисъла, който Енциан, в настоящото му душевно състояние, би вземал под внимание много дълго. Но присъства, и още как, заедно с колоритна група приятели, които сякаш винаги се появяват, когато той идва да подиша малко „льойнабензин“1024, като например, о, ето я Мъхнатата Твар, възможно най-ярко зеленото, което можете да си представите, по-ослепително от флуоресцент, прокрадва се тази вечер в ъгъла на полето, срамежливо, и от време на време шава объркано като бебе… или какво ще кажете за Водния Гигант, гост на ръст около километър направен от глава до пети от течаща вода, който обича да танцува с чупки в кръста и развява халтаво ръце из цялото небе. Когато хората на Джоузеф Омбинди отведоха Мария в Хамбург, за да търсят лекар, прозвучаха гласовете на Гъбените Пигмеи, които се въдят в резервоарите на границата между горивото и водната възглавница, и започнаха да го призовават. „Павел! Omunene!1025 Защо не се върнеш, да ни видиш? Липсваш ни. Защо те нямаше?“ Никак не им е забавно тук долу на Границата, състезават се с бактериите, които обикалят из своята провинция на светлината, с тази клетъчна аристокрация, дето се примъква към въглеводородната стена, за да може всеки от тях да получи своя дял от Божието изобилие и оставят отпадъците си, зелен брътвеж, колебливо разнопосочно дърдорене, тиня що от ден на ден става все по-гъста и по-отровна. Крайно угнетително е да бъдеш пигмей, наблъскан заедно с хиляди, стотици хиляди себеподобни, и да си принуден да живееш от другата страна на всичко това. От другата страна ли казвате? Какво имате предвид? Каква друга страна? В бензина ли? (Нагъчканите Пигмеи, закачливо с ритмична мелодия в суингов такт:) Не-не, не, не! Ами тогава във водата ли имате предвид? (Н.П.:) Не-не, не, не! Е, трябва да ми кажете, ако обичате, преди да съм си свалил гащите! Ние имаме предвид, започват да обясняват Пигмеите, скупчват главички в симетрична конфигурация наподобяваща глава карфиол и подхващат тиха жална песен като деца около лагерен огън с Бинг Кросби с бейзболна шапка (да, знайно е, че тези льойна-халюцинации1026 хвърлят човека в наистина причудливи състояния, по-странни дори от културен шок, а тук имаме направо шок от шока, неизвестни загадъчни лица в различни оттенъци на снежнобялото, в ритуал, чиято тайнственост е по-дълбока от северното сияние над Калахари…) имаме предвид от другата страна на всичко това, на целия бактериално-въглеводородно-отпадъчен цикъл. Оттук виждаме Границата. Тя е една издължена дъга, предимно в индиго и тревно зелено (Бинг дирижира и въодушевява за трогателно кресчендо всички тези озарени от пламъците на огъня промитомозъчни ирландски личица) зелено… бензин… между… подводница… избледняват, защото Павел вече бе на път за рафинерията, да забравим тези две и половина седмици самоналожено изтезание, хората на Омбинди го следват надолу край изолираните със стъклен памук тръби към парния котел, и мъже и жени опитват да го погалят и целунат, по Въпроса за Племенното Самоубийство натиск упражняват и двете фракции, Енциан се оплаква, прекалено забъркан е с Ракетата и прекалено почервенял в своята вражда с руснаците, за да мисли за някой друг, освен за себе си… а сега Павел опитва да страни от това, от дъха на Мукуру1027, опитва да бъде само добър човек и нищо повече…