Златната клонка

Ескимосите от Беринговия проток вярват, че душите на мъртвите морски животни — тюлени, моржове и китове остават прикрепени към пикочните им мехури и като върнат пикочните мехури в морето, те ще направят така, че душите да се превъплътят в нови тела и по този начин ще умножат животните, които ловуват и убиват. Воден от тази логика, ловецът внимателно отделя и запазва пикочните мехури на всички убити от него морски животни и веднъж годишно, на тържествен зимен празник, тези пикочни мехури, съдържащи душите на морските животни, убити през годината, биват почетени с танци, предлага им се храна в помещение, където се събират хората от общината, а после ги отнасят на леда и ги намушкват през дупки във водата, защото елементарният ескимос си представя, че душите на животните, изпаднали в много добро настроение от любезното отношение към тях, ще се преродят отново в тюлени, моржове и китове и в тези тела ще идват с желание и на тълпи, за да бъдат прободени с копия и харпуни и изобщо ловците да ги умъртвят.

По същите причини племената, които се изхранват предимно или отчасти с риболов, внимават и се отнасят с рибата с всички признаци на почит и уважение. Перуанските индианци „обожаваха уловената от тях в изобилие риба, защото бяха убедени, че първата риба, създадена на горния свят (както те наричат небесата), е родила всички риби от този вид и е имала грижата да изпраща достатъчно свои деца, за да се изхранва племето им. Така в един район обожаваха сардините, защото улавяли повече сардина, отколкото друга риба, в други — морските лисици; в трети — един вид малки акули; в четвърти — златните рибки заради красотата им; в пети — речните раци и най-сетне, поради липса на по-едри богове, където няма друга риба или не знаят как да я хващат и убиват — морските раци. Иначе казано, те имаха за свои богове рибата, която им служеше най-много“. Индианците квакиутл от Британска Колумбия смятат, че когато умъртвяват сьомга, душата й се връща в страната на сьомгите. Затова вземат мерки да хвърлят костите и вътрешностите в морето, та душата да може отново да им вдъхне живот при възкръсването на сьомгите. А ако изгорят костите, душата ще се загуби и ще е съвсем невъзможно сьомгата да се върне от мъртвите. И канадските отави вярват, че душите на мъртвите риби минават в други тела и никога не горят костите им, защото се боят да не ги разсърдят и те повече да не идват в мрежите им. Хуроните също не хвърляли кости от риба в огъня, че иначе душите на рибите щели да отидат и да предупредят другите риби да не се хващат, защото хуроните ще изгорят и техните кости. Нещо повече, имало хора измежду тях, които проповядвали на рибите и ги убеждавали да дойдат и да се хванат. Добрите проповедници били много търсени, защото се смятало, че призивите на един умен човек имат голямо въздействие върху рибата и я привличат в мрежите. Проповедникът на рибата в рибарското село на хурони, където пребивавал френският мисионер Сагар, се гордеел много с красноречието си, което действително било много цветисто. Всяка вечер проверявал, за да се убеди, че всички хора са на местата си и се пази пълно мълчание и тогава започвал да проповядва на рибата. „След това, развивайки необикновено убедително тази тема, той призоваваше и викаше, канеше и умоляваше рибата да дойде и да се хване, да не губи смелост и да не се бои от нищо, защото идва да услужи на приятелите си, които й правят чест и не горят костите й.“ Всяка година туземците от о-вите Йоркски херцог кичат кану с цветя и папрат, натоварват го с пари-черупки и го пускат в морето да компенсира на рибата събратята й, които са били хванати и изядени. Смята се за особено важно да се отнесеш с внимание към първата уловена риба и така да спечелиш благоразположението на останалата, чието поведение се влияело от приема, оказан на онези от техния вид, които са се хванали първи. При това положение маорите винаги пускат в морето първата уловена риба „и й се молят да примами друга риба да дойде и да се хване“.