Златната клонка

Някои първобитни народи имат конкретна причина да уважават костите на дивеча и изобщо на животните, които ядат — това е поверието, че ако се запазят, с течение на времето те отново ще се покрият с плът и по този начин животното ще се върне към живот. При това положение е очевидно в интерес на ловеца да ги остави цели, защото повечето индианци минетари „вярват, че костите на онези бизони, които са убили и лишили от плътта им, ще възкръснат, облечени в ново месо и придобили нов живот, ще станат охранени и готови за колене през следващия юни“. Затова в западните прерии на Америка може да видите черепи на бизони, наредени в кръгове и симетрични купчини, в очакване на възкръсването си. След като се нагостят с куче, дакотите грижливо събират костите, остъргват ги, измиват ги и ги погребват „отчасти, както се казва, да докажат на всички кучета, че като се хранят с тях, не го правят от неуважение към самия вид, а и поради поверието, че костите на животните ще възкръснат и ще възпроизведат друго“. Като принасят в жертва животни, лопарите винаги слагат костите, очите, ушите, белите дробове, сърцето, половите органи (ако животното е мъжко) и по частица месо от всеки крайник настрана и след като изядат другото месо, поставят костите и останалите части в анатомичен ред в ковчег и ги погребват с обикновените ритуали, вярвайки, че божеството, на което е принесено в жертва животното, отново ще покрие костите с месо и ще го върне на живот в Ямбе-Аймо, подземния свят на мъртвите. Понякога, например като са се нагостили с мечка, те също заравят по същия начин костите й. Следователно лопарите очакват възкръсването на умъртвеното животно да стане на другия свят и наподобяват в това отношение жителите на Камчатка, които вярват, че всяко същество, до най-малкото насекомо ще възкръсне от мъртвите и ще живее под земята.