Златната клонка

Съответно на двата обособени типа култ към животните съществуват и два обособени типа обичаи, свързани е умъртвяването на животното-бог. В единия случай обожаваното животно не се убива, освен в тържествени и редки случаи, когато го умъртвяват и дори изяждат. Вече приведохме примери за подобни случаи и предложихме съответно обяснение. От друга страна, когато убиват почитано животно и умъртвяването на който и да е представител на вида най-често означава умъртвяване на божеството, тогава грехът се изкупва на място с извинения и жертвоприношения, особено ако животното е силно и опасно. Освен това обикновено и ежедневно изкупление има и специално годишно изкупление, при което умъртвяват с необикновени признаци на уважение и преданост подбран индивид от вида. Очевидно двата типа светопричастно умъртвяване — египетският и айнският, нека ги наречем така, за да направим разлика между тях, могат да бъдат смесени от някой наблюдател; и преди да сме в състояние да кажем към кой тип принадлежи определен пример, е необходимо да се уверим дали животното, умъртвено като причастие, принадлежи към вида, който при нормални обстоятелства не се убива, или към онзи, който племето по правило убива. В първия случай примерът принадлежи към египетския тип причастие, във втория — към айнския.

Практиката на племената, които се занимават със скотовъдство, дава примери и от двата типа причастие. „Пастирските племена — пише Адолф Бастиан76 — са принудени понякога да продават своите стада на чужденци, които могат да се отнесат непочтително към костите на животните и затова се стараят да предотвратят опасността, свързана с такова светотатство, като отделят един представител на стадото за обект на обожание, изяждат го като причастие в семеен кръг, при затворени врати, а след това се отнасят към костите с цялото церемониално уважение, което строго погледнато би трябвало да се оказва на всяка глава добитък, но оказано по всички правила на животното-представител, се смята оказано на всички. Такива семейни угощения откриваме у различни народи, особено в Кавказ. Когато напролет абхазките овчари, облечени е престилки и с гети в ръка седнат заедно да се хранят, това би могло да се разглежда едновременно като причастие и като клетва за взаимна помощ и подкрепа. Та нали най-здравата клетва е онази, която се придружава с изяждането на свещената материя, защото който наруши клетвата си, не може да избяга от отмъщението на божеството, което е приел и асимилирал в тялото си.“ Такова причастие принадлежи към типа, практикуван от айните — нека да го наречем изкупителен тип, тъй като е предназначено да изкупи пред животинския вид възможните злини, причинени на негови представители. Различно по отношение на подробностите причастие, но сходно по принцип прилагат калмиците към овцете, чието месо е основна тяхна храна. Богатите калмици имат обичай да осветяват бял овен под названието „овенът от небето“ или „овенът на духа“. Животното не се стриже и не се продава, но когато остарее и собственикът му иска да освети друго, старият овен трябва да бъде заклан и изяден на угощение, на което се поканват съседите. В щастлив ден, обикновено през есента, когато овцете са тлъсти, шаманът заколва стария коч, като преди това го пръска с мляко. Месото му изяждат, скелета, заедно с част от лойта изгарят на олтар от торф, а кожата, главата и краката запазват.