Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Когато уловят самур, сибирските ловци не разрешават на никого да го види и са убедени, че ако за заловеното животно се говори каквото и да е, добро или зло, повече няма да могат Да хващат самури. Разказват за ловец, който изразил убеждението си, че самурите могат да чуят какво се говори за тях чак в Москва. Той заявил, че вече не хващат толкова много самури единствено защото изпратили в Москва живи животни. Там ги гледали с удивление като някакви странни същества, а такова нещо самурите не понасяли. Друга, макар и по-дребна причина за намалелия улов на самури според него била, че светът сега е много по-лош, отколкото преди, и се случва ловец да скрие уловения самур вместо да сложи кожата му в общия склад. А това, както твърдял той, самурите също не можели да понасят. Ловците, от Аляска пазят една година костите на самурите и бобрите да не ги стигнат кучетата и ги заравят много грижливо, „иначе духовете, които се грижат за бобрите и самурите, ще решат, че на тях се гледа с неуважение и ще стане така, че да не могат повече да убият или уловят в капан нито едно животно“. Индианците в Канада също държали кучетата да не гризат кокалите или поне някои от кокалите на бобрите. Те внимателно събирали и запазвали тези кости и ако бобърът е хванат в мрежа, ги хвърляли в реката. Един йезуит настоявал, че бобрите просто няма как да знаят какво е станало с костите им, а индианците отвърнали: „Нищо не знаеш за лова на бобри, а бърбориш за него. Преди бобърът да умре съвсем, душата му обикаля колибата на човека, който го е убил, и гледа какво правят с костите му. Ако ги дадат на кучетата, другите бобри ще научат за това и няма да се оставят да бъдат хванати. А ако хвърлят костите му в огън или река, те са доволни, а освен това такова нещо прави много голямо удоволствие на мрежата, която ги е хванала.“ Когато се готвели да тръгнат на лов за бобри, индианците се молели тържествено на Великия бобър и го дарявали с тютюн, а свършел ли ловът, ораторът произнасял надгробно слово над мъртвите животни. Той възхвалявал техния дух и мъдрост. „Повече няма да чуете — казвал той — гласовете на главатарите, които ви ръководеха и които избрахте измежду всички бойци бобри да ви дават закони. Вашият език, който шаманите чудесно разбират, няма да се чува повече на дъното на езерото. Повече няма да водите боеве с видрите, вашите жестоки врагове. Да, бобри! Но вашите кожи ще ни послужат да си купим оръжие; ще отнесем опушените ви бутове на нашите деца; няма да пуснем кучетата да ядат кокалите ви, които са така твърди.“
Американските индианци се отнасяли със същото голямо уважение към елените, сърните и лосовете, и то пак по същата причина. Не давали костите им на кучетата, не ги хвърляли в огъня, нито пък било разрешено мазнината да пада в огъня, защото душите на мъртвите животни виждали какво се прави с телата им и казвали на останалите живи и мъртви животни. Следователно, ако с телата им се отнасяли зле, животните от вида нямало да се оставят да ги хванат на този и на отвъдния свят. В Парагвай шаманът пита болния чикит дали не е хвърлял месо от елен или костенурка и ако той отговори утвърдително, му казва: „Това те мори. Душата на мъртвата сърна (или костенурка) е влязла в тялото ти, за да си отмъсти за обидата.“ Канадските индианци не ядат ембрионите на лоса, освен ако това не е в края на ловния сезон, иначе майките-лосове ще се пазят и няма да се оставят да бъдат хванати.
На островите Тимор-Лаут от Индонезийския архипелаг под къщата на всеки рибар са накачени черепите на уловените костенурки. Преди да тръгне отново на лов, той се обръща към черепа на последната убита от него костенурка и като вмъква между челюстите й бетел, се моли на духа на мъртвото животно да подмами роднините си в морето да дойдат и да бъдат уловени. В областта Посо (Централен Целебес) ловците запазват челюстите на убитите сърни и на диви прасета и ги окачват в къщите си, близо до огъня. После се обръщат към челюстите с думите: „Викайте вашите другари, нека не си отиват дядовците, племенниците и децата.“ Идеята е, че душите на мъртвите сърни и прасета се навъртат около челюстите, привличат душите на животните и по този начин ги подмамват в капаните на ловеца. Следователно хитрият дивак използува убитите животни, за да подмами живите към тяхната гибел.
Индианците ленгуа от Гран Чако обичат да ловуват щрауси, но когато убият някой и го носят в къщи, вземат мерки да надхитрят гневния дух на своята жертва. Те смятат, че след като премине първият естествен шок от смъртта, духът на щрауса се осъзнава и тръгва след тялото си. Основавайки постъпките си на това мъдро предположение, индианците скубят пера от гърдите на птицата и ги пръскат на определени разстояния по своя път. При всяка купчинка пера духът спира и мисли: „Това цялото ми тяло ли е или само част от него?“ Съмнението го кара да губи време и докато стигне до заключение на всичките тези места и след като загуби още скъпоценно време поради зигзагообразния път, който неминуемо изминава от едната до другата купчинка, ловците се връщат в къщи и измаменият дух напразно ще броди около селото и няма да събере смелост да влезе в него.