Хиляда и една нощ. Том II
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Киряк Цонев
- Жанр: Древневосточная литература
Электронная книга - «Хиляда и една нощ. Том II». Краткое содержание книги:
— Мариам, Аллах да ме осъди, ако някога направя това нещо! — отвърнал емирът на правоверните. — Как мога да върна мюсюлманка, вярваща в единния Аллах? Та това е забранено от Аллаха! Аллах да те благослови! Щом си мюсюлманка, твоето право стана наше задължение, а то е, че никога няма да те оставя! Успокой се — твоят хатър ще срещне само добро у мене! Искаш ли Нур ад-Дин от Кайро да бъде твой господар, а ти — достойна негова съпруга?
— О, емир на правоверните, как да не искам той да ми е господар! — възкликнала Мариам. — Че той даде всичките си пари, за да ме купи, отнасяше се така добре с мене, толкова пъти с тази негова доброта постави живота си в опасност заради мене!
Така емирът на правоверните оженил Мариам и Нур ад-Дин, платил й откупа, довел кадия и свидетели и в присъствието на държавни сановници определил деня на сватбата — и това било паметен ден за двамата. После халифът повикал везира на краля на Ифранджия, накарал Мариам да повтори думите си, обърнал се към него и му рекъл:
— Ти чу каква е волята й, нали? Как искаш да пратя тази мюсюлманка при неверния й баща? Че нали той може да й стори зло, а после аз да отговарям за нея в деня на Страшния съд? Защото казал е Всевишният: „Аллах няма да предаде правоверни на неверници!“
А този везир, който бил много глупав, рекъл:
— О, емир на правоверните! Не мога да се върна без Мариам, макар и да е мюсюлманка, върна ли се без нея, кралят ще ме погуби!
— Хванете този проклетник и го убийте! — викнал халифът и произнесъл следното двустишие:
— О, емир на правоверните! — викнала Мариам. — Не осквернявай меча си с кръвта на този проклетник!
Тя измъкнала своя меч, замахнала и отделила главата на везира от тялото му. А емирът на правоверните се удивил от твърдостта на десницата й и от силата на духа й.
Халифът дарил Нур ад-Дин с богати дарове, отделил място на двамата в своя дворец, дал им богати плати и ги обсипал с всичко, от което имали нужда. Така те живели известно време в Багдад щастливи и доволни. Но домъчняло му на Нур ад-Дин за майка му и за баща му. Изложил той молбата си на халифа и го помолил за разрешение да отиде в страната си. Халифът разрешил на двамата да си тръгнат, дарил ги с най-скъпи дарове, дал им съвети, как да държат за вярата си. После наредил да се напише писмо на емира на богопазения град Кайро, на неговите големци и учени, като им дал указания много да ценят Нур ад-Дин, неговите родители и неволницата му…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ОСЕМСТОТИН СЕДЕМДЕСЕТ И СЕДМАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че когато новината за пристигането на Нур ад-Дин се разпространила из Кайро, баща му и майка му много се зарадвали. Излезли да го посрещнат големци, емири и сановници, защото такива били указанията на халифа. Това бил паметен и чудно хубав ден, в който се срещнали хора, които се обичат, намерили се сърца, които се търсят! Всеки ден някой от емирите устройвал пир, всички много се радвали и веселили. Радвали се и на Мариам, оказвали й голяма почит. Тя и Нур ад-Дин получили скъпоценни дарове от всички емири и богати търговци. И така живели в радости и сладости, яли и пили, много деца народили, докато не дошъл онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва!…
Приказка за саидеца и за неговата жена чуждоземка
Разправят също, царю честити, че емир Шуджаа ад-Дин Мохамадан, заместник на управителя в Кайро, разказвал следната история:
Гостувахме у един човек от Саид. Той ни посрещна гостоприемно, оказа ни голяма почит. Бе именит шейх, почти черен, а имаше дечица толкова бели, че белотата им избиваше в руменина.
— Защо децата ти са бели, а ти си толкова мургав? — запитахме го ние.
— Майка им е чуждоземка! — отговори той. — Аз си я взех, но историята ми с нея е дълга!
— Разкажи ни я! — помолихме ние.
И той заразказва…
Добре!… Веднъж в това село сях коноп! После го оскубах, разчепках го. Похарчих за него петстотин динара, а когато реших да го продам, не ми даваха за него и половината от вложеното. Казаха ми: „Отнеси го в Ака, може там да спечелиш повече!“ По онова време Ака бе в ръцете на чужденците.