Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Не е ли, сър? — възкликна мистър Уелър. — Чудно нещо, сър. Ами че той беше служител в държавно учреждение, сър.

— Така ли? — каза мистър Пикуик.

— Да, сър — потвърди мистър Уелър, — при това много приятен човек: един такъв съвестен, спретнат, един от тези хора, дето си слагат галоши на краката при лошо време и нямат други сърдечни приятели освен заешките кожи. Той по принцип си пестеше парите, по принцип слагаше чиста риза всеки ден, по принцип не разговаряше с никого от своите роднини, от страх да не му поискат пари назаем, и беше, общо взето, един наистина необикновено приятен човек. По принцип той се подстригваше веднъж на две седмици, а за облеклото си се водеше по стопанския принцип — три костюма годишно, а старите връщаше обратно. А като много редовен човек той обядваше винаги на същото място, дето плащаше един шилинг и девет пенса за порция месо, и то много добра порция за шилинг и девет пенса, и като режел месото — както често разказваше гостилничарят, — сълзи течели по лицето му. А да не говорим как зиме бъркаше с ръжена огъня — чиста загуба от четири пенса и половина на ден, пък да не споменаваме как на човек можеше да прилошее, кат го гледа край огъня. И на всичко отгоре страшно важен! „Поуст, след като го прочете джентълменът“ — ще изпее той всяка сутрин, щом влезе в заведението. „Вижте за «Таймс», Томъс. Дайте да прегледам «Морнинг Хералд», след като се освободи. Не забравяйте да поръчате «Кроникъл» и ако обичате, донесете «Тайзър»99.“ А вечер ще впери поглед в часовника и точно четвърт минута преди това ще скочи да причака момчето, дето носи вечерните вестници. Тях четеше с такъв страшен интерес и тъй упорито, че другите клиенти ги докарваше съвсем до отчаяние и безумие, особено пък един сприхав стар джентълмен: ставаше нужда в таквиз случаи прислужникът да не го изпуща из очи, за да не кипне и грабне големия нож за месо. И така, сър, нашият човек си седи три часа на най-доброто място, без да поръчва нищо друго след обяда, ами само си поспива, а след туй отива в кафенето през няколко улици. След туй ще се прибере в къщи в Кензинтън пеша и хайде в кревата. Една вечер много му прилошава и повиква доктор. Докторът идва в зелен кабриолет със стъпала, от времето на Робинзон Крузо, дето се спускат, като слизаш, и се вдигат, след като се качиш, тъй че не е необходимо файтонджията да слиза от капрата и да разочарова хората, кат видят, че само сюртукът му е от ливреята, а панталоните са други. „К’во има?“ — вика докторът. „Много съм зле“ — вика болният. „Последно, най-последно к’во сте яли?“ — пита докторът. „Банички“ — вика болният. „Това е то!“ — отсича докторът. — „Ще ви пратя веднага една кутийка с хапчета и да не сте турили в уста повече от тях!“ — „Повече от к’во?“ — пита болният. — „От хапчетата ли?“ — „Не! От баничките“ — вика докторът. „Но защо?“ — пита болният и сяда в леглото. — „От петнайсет години насам аз по принцип ям всяка вечер по четири банички.“ — „Добре тогаз, ще спрете по принцип да ги ядете.“ — „Баничките са много здравословни, сър“ — настоява болният. „Баничките не са здравословни“ — кипва докторът. „Но те са толкоз евтини — вика болният и почва да се съвзема — и са толкоз хранителни за таз цена.“ — „На вас ще ви струват скъпо на таз цена дори да ви плащат, за да ги ядете — вика докторът, — четири банички на вечер ще ви довършат за шест месеца…“ Болният го гледа право в лицето, дълго време премисля нещо и най-после казва: „Сигурен ли сте, че е от туй, докторе?“ — „Залагам докторската си чест“ — вика докторът. „А колко банички, ако изям наведнъж, веднага ще ме довършат?“ — пита болният. „Не знам“ — вика докторът. „Мислите ли, че за два шилинга и половина ще е достатъчно?“ — пита болният. „Навярно ще е достатъчно“ — отвръща докторът. „А за три шилинга ще е съвсем сигурно?“ — пак пита болният. „Разбира се“ — казва докторът. „Много добре — вика болният, — лека нощ.“ И на следващата утрин той става, запалва огъня в камината, поръчва си банички за три шилинга, изяжда ги всичките и си пръсва мозъка.