Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)

— Мамо — зарида Флорънс, — нали няма да се разделим?

— Ние постъпваме така, за да не се разделяме — отвърна Едит. — Не питай повече. Върви си, Флорънс! Моята любов и разкаяние са с теб.

Тя я прегърна и я отпрати. Докато Флорънс излизаше от стаята, Едит наблюдаваше отдалечаващата се фигура, сякаш от нея си отиваше нейният добър ангел и я оставяше във властта на високомерието и негодуванието, които веднага я обладаха и поставиха своя печат върху челото й.

От този момент нататък те с Флорънс не бяха вече близки както преди. Дни наред почти не се виждаха освен по време на хранене. Тогава Едит, властна, непреклонна и безмълвна, изобщо не поглеждаше към нея. А ако там се намираше и мистър Каркър — което често се случваше по време на оздравяването на мистър Домби и след това, — Едит беше още по-сдържана и отчуждена към нея, отколкото всеки друг път. Когато се случеше да се срещнат с Флорънс насаме, Едит я прегръщаше ласкаво както преди, макар че надменното й лице не се смекчаваше. И често пъти, когато вечер закъсняваше, тя се прокрадваше в мрака до стаята на Флорънс както по-рано и прошепваше на възглавницата й: „Лека нощ!“ Понякога Флорънс, унесла се в сън, усещаше тези посещения, събуждаше се от нежно произнесените думи и сякаш чувствуваше допира на устните й върху лицето си. Но месеците минаваха и това ставаше все по-рядко.

Флорънс отново изпадна в състояние на пълна самота, предизвикано от празнотата в душата й. Тъй както образът на баща й, когото обичаше, постепенно бе станал нереален, така и Едит, споделяйки участта на всички, към които Флорънс се бе привързвала, с всеки изминал ден избледняваше, замъгляваше се и се изгубваше в далечината. Малко по малко тя се отдръпваше от Флорънс също като неясния призрак на предишната Едит. Малко по малко пропастта между тях се задълбочаваше и увеличаваше. Малко по малко цялата голяма обич и нежност, които бе проявявала, застиваха и се заменяха от дръзката, гневна неустрашимост, с която стоеше на ръба на невидимата за Флорънс бездна и се осмеляваше да гледа надолу.

Една мисъл само облекчаваше Флорънс в голямата й мъка поради загубата на Едит и макар че това беше слабо утешение за изтерзаното й сърце, тя се опитваше да намира успокоение в тази мисъл. Нераздвоявана повече в любовта си и дълга си към двамата, можеше да ги обича и двамата, без да засяга никого с чувствата си. Като сенки на въображението й, можеше сега да прикъта и двамата дълбоко в сърцето си и да не ги оскърбява с каквито и да е съмнения.

Точно това се опитваше да прави. Понякога — и то нерядко — тя размишляваше с недоумение каква би могла да бъде причината за промяната у Едит и тогава започваше да изпитва страх. Но спокойно отдавайки се отново на безмълвната си скръб и самота, тя не се измъчваше от любопитство. Необходимо беше само да си помисли, че нейната звезда на надеждата е забулена от мрака, витаещ в цялата къща, да си поплаче и да изпита примирение.