Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Каменометът се счупи, сержант — тъжно му обясни Брил.

О, в името на Финир!

— Тогава кажете им да стрелят — да стрелят! Сега!

И той бутна и двамата настрани.

— Дадено, човече — рече Кибб. Докато вървяха, той попита Брил:

— Той винаги ли е такъв след битка?

Наит се олюляваше нагоре по хълма. Тъмнината и студът си бяха същите. Размазаната кръв, пот и мръсотия започнаха да се втвърдяват на бронята му.

— Хеук!

Тишина. Той извади от пояса си малък мях с вода, видя, че се е пукнал, и го захвърли настрани.

— Хеук!

Само след още две крачки той внезапно се натъкна на две фигури до плоския хълм — едната лежеше на кравай, сякаш мъртва или заспала, а другата бе изправена над нея. Правата фигура прикова вниманието на Наит. Никога не беше виждал Тайст Андий, но достатъчно често беше слушал техни описания. Този приличаше на тях — висок, черен като нощта, с бадемовидни очи и дълга, права, лъскава черна коса. Спокойното, почти съзерцателно изражение, което Наит бе видял на лицето на Хеук, сега бе обзело чертите на този човек. Носеше наметка от най-тънко оплетена ризница право до глезените; тя проблясваше като самата нощ. На Наит му се стори, че фигурата не е съвсем там, той можеше да вижда през нея. Нещо висеше край мъжа. Наит за малко да погледне натам, но навреме отдръпна погледа си — там висеше яма, която го ужасяваше. Сякаш всмукваше нощта. Фигурата наклони главата си към него.

— Дръж ги тук, войнико — каза той. — Дръж ги наблизо. Идва по-лошо. Много по-лошо.

По-лошо! Какво би могло… Но фигурата си тръгна със сключени на гърба ръце и изчезна в мрака. Проклятие! Той коленичи до свития човек и откри, че това е Хеук, явно заспал дълбоко и неотзивчиво и трепереше зле. Той го хвана за яката и го повлече надолу по склона. По-лошо? По-лошо от това? Едва ли е вероятно, освен ако Гуглата лично не е вдигнал парцалите си и не е решил да се изсере върху нас.