Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Сянката беше изцяло еднообразна. До този извод достигна Кайл. Вървяха, вървяха, а после вървяха още. През ума му мина, че би трябвало да е уморен или гладен, или… Но засега с него не ставаше нищо такова. Вместо това изпитваше нещо като изтощаваща отпуснатост, особено усещане за вечно очакване — не отчаяние, не безнадеждност, но усещане за спряло време, за вечност. Вече колко време петимата вървяха? Кой можеше да каже? Вероятно странният им водач щеше да им съобщи, щом достигнеха Кюон. Нито изгряваше слънце, нито идваха ден или нощ. Вечен здрач. Чувстваше се като призрак, забродил се незнайно къде.

Всичките — Джан, Изгубените братя — явно бяха попаднали под властта на същата омая, понеже разговорите спряха и всички ходеха сами, всеки наедно с мислите си. За известно време вървяха покрай някакво езеро. Някакви същества ловяха в него риба от лодки с мрежи; съществата изглеждаха огромни и нечовешки. Водачът им ги отведе настрани от брега. Земята стана по-неравна. От дясната им страна се издигнаха стръмни урви, прорязани измежду плоските хълмове от слоести скали. Жрецът на сянката Хете ги преведе около урвите и оттатък тях, в равно, подобно на пустиня място с натрошени камъни и гъсти, израсли на туфи заострени треви.

Най-накрая Джан явно не издържа, изтърча напред, хвана оръфаните одежди на водача им и го накара да спре.

— Къде сме? — попита той.

Качулката на Хете падна и откри буйната му рошава коса, израсла като тънък ореол около кривия череп. Оплетените му вежди се надигнаха.

— Къдеме? — попита той. — Не, казвам се Хете.

— Не — изръмжа Джан. — Къде… отиваме?

Другият изглеждаше обиден и издърпа дрехата си от ръцете на Джан.

— Това е твърде лично! — и изчезна напред.

— Къде ни водиш? — викна след него Джан.

— Дениводи? — отвърна Хете. — Не знам такова място.

Джан опря ръка в челото си и сведе глава. Преследвача го достигна и го подбутна с ръка да продължи. Продължиха. Тази пустиня — или подобие на пустиня, се простираше на левги нататък. Беше осеяна с развалини — нищо повече от разпилени отломки от изронен от вятъра обработен камък.

След време всички, освен водача им, спряха — лаят на повече от едно куче отекна из мрачните околности. Спогледаха се тревожно. Неопределено време след това Джан внезапно изпусна изненадана въздишка. Ръцете му се качиха на врата. Останалите — без водача — спряха. Човекът смаяно се взря напред в далечината. Кайл погледна Преследвача и той неразбиращо сви рамене. Миг по-късно Джан се олюля, сепна се, не падна и огледа празното пространство.