Зовът на барабана [bg]

Краката му потънаха във влажната земя, когато се изправи, и оставиха тъмни петна по смарагдовия мъх. Отстъпи назад и избърса калта от подметките си в килима от сухи листа и иглички. После изтупа полите на жакета си колкото можа и оправи мръсното шалче на врата си. Кокалчетата му се ожулиха в наболата брада; бръсначът му беше в дисагите.

Със съжаление си помисли, че прилича на разбойник. Не биваше да се представя така пред тъста и тъщата. Всъщност не се притесняваше особено какво ще си помислят Клеър и Джейми Фрейзър. Мислеше само за Бриана.

Тя беше открила родителите си; можеше само да се надява, че срещата им е била така радостна, че вече е в настроение да прости предателството му. Господи, какъв глупак беше!

Тръгна пак към пътеката, краката му затъваха в меките листа. Глупаво беше да подценява упоритостта ѝ, глупаво бе да не е честен с нея. Глупаво беше да я принуди да действа тайно. А да се опитва да я накара да остане в безопасност, в бъдещето — не, това не беше глупаво, помисли си той с гримаса за всички неща, които бе видял и чул през последните месеци.

Избута настрани един надвиснал боров клон, после се приведе с вик от изненада, когато нещо черно прелетя покрай главата му.

Дрезгаво грачене оповести, че нападателят му е гарван. Подобен грак се чу и от подкрепленията по близките дървета и до секунди още един черен снаряд профуча на сантиметри от ухото му.

— Ей, разкарай се! — възкликна той, като се приведе заради друга грачеща бомба. Явно беше близо до гнездото им и на гарваните не им харесваше.

Първият гарван долетя за втори опит. Този път събори шапката му на земята. Атаката беше изнервяща, усещането за враждебност бе нелепо огромно в сравнение с размерите на противниците му. Още един налетя, спусна се ниско и ноктите му разкъсаха жакета му на рамото. Роджър грабна шапката си и побягна.

На стотина ярда нагоре по пътеката забави ход и се огледа. Не се виждаха птици; беше подминал гнездото им.

— И къде е Алфред Хичкок, когато ти трябва? — прошепна си и се опита да се отърси от усещането за опасност.

Гласът му веднага потъна в гъстата растителност; сякаш говореше във възглавница. Пое дълбоко дъх, лицето му беше зачервено. Внезапно гората му се стори притихнала. След като гарваните замлъкнаха, всички други птици като че ли също утихнаха. Нищо чудно, че старите шотландци са смятали гарваните за лоша поличба; колкото повече време прекарваше тук, старите суеверия, които му се бяха стрували просто любопитни заблуди, започваха да разцъфват в ума му.

Беше опасно, мръсно и неудобно, но трябваше да признае, че е вълнуващо да е тук — да изпита лично всичко, за което бе чел, да види онова, което познаваше от музеите, използвано небрежно в ежедневието. Ако не беше заради Бриана, нямаше да съжалява за това приключение, въпреки Стивън Бонет и онова, което бе видял на борда на „Глориана“.

Ръката му отново посегна към бедрото. Беше извадил по-голям късмет, отколкото смееше да се надява; Бонет нямаше само един скъпоценен камък, а два. Дали щяха да свършат работа? Отново се наведе и извървя приведен няколко стъпки, преди клоните да се отворят над него. Не беше за вярване, че тук живеят хора, но щом някой бе прокарал тази пътека, значи водеше нанякъде.