Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Джеймс! — рече брат му, пламвайки на свой ред. — Какво искаш да кажеш с тези оскърбителни думи? Защо така подло се обръщаш към мен, без да съм ти дал никакъв повод?
— Казвам ти — каза управителят, — че цялото ти лицемерие и смиреност… както и цялото лицемерие и смиреност на всички в кантората нямат никаква стойност — той щракна с пръсти — и са ми ясни като бял ден! Няма нито един служител тук, стоящ между мен и най-низшия (към когото ти напълно основателно се отнасяш с внимание, тъй като той не е много далече от теб), който дълбоко в сърцето си не би се радвал да види господаря си унизен, който тайно не го ненавижда, който не му желае злото и който не би се нахвърлил отгоре му, ако има власт и смелост. Колкото повече се ползуваш с благосклонността на господаря, толкова по-големи оскърбления получаваш, колкото по-близко си до него, толкова по-отчужден си от него. Това е убеждението на всички тук!
— Не зная — отвърна брат му, чието негодувание бързо премина в изумление — кой е могъл да ти наговори такива неверни неща, нито пък защо си избрал тъкмо мен, за да ме изпитваш, а не някой друг. Не се съмнявам в това обаче, че ме изпитваш и искаш да ме подведеш. Но ти се държиш и говориш по по-различен начин от всякога. Още веднъж само искам да ти кажа, че са те измамили.
— Знам, че съм измамен — каза управителят. — Казах ти го.
— Не от мен — възрази брат му, — а от твоя доносник, ако имаш такъв. Или пък от собствените си мисли и подозрения.
— Нямам никакви подозрения — отвърна управителят. — Това е увереност у мене. Ах вие, малодушни, подли, раболепни кучета! Всички до един еднакво се преструвате, еднакво лицемерите, квичите едни и същи ласкателства, прикривате една и съща тайна, която е очевидна!
Без да каже ни дума повече, брат му се отдалечи и затвори вратата точно когато той спря да говори. Управителят мистър Каркър придвижи един стол близо до камината и бавно започна да разравя въглените с ръжена.
— Страхливи, умилкващи се твари! — промърмори той, оголвайки и двата си реда проблясващи зъби. — Сред тях няма нито един, който да не си даде вид на потресен и оскърбен… Ако някой от тях има власт, а същевременно и ум, и смелост, за да се възползува от тази власт, той безмилостно би съкрушил и унищожил гордостта на Домби, както аз разбивам тези въглени.
Докато раздробяваше и разпръскваше пепелта върху решетката, той със замислена усмивка наблюдаваше действията си. „При това без същата тази кралица-чародейка — добави той после, — а там има гордост, която не може да се забрави — доказателство за това е собственото ни познанство!“ След това потъна в още по-дълбоки размишления край угасващата камина, а сетне се изправи с вида на човек, който е бил напълно погълнат от четенето на книга, огледа се, взе шапката и ръкавиците си, отправи се натам, където го чакаше конят му, възседна го и потегли в спусналия се вече мрак по осветените улици.
Той мина край къщата на мистър Домби, забави ход, като я наближи, и погледна нагоре към прозорците. Вниманието му първо бе привлечено от онзи прозорец, където някога бе видял Флорънс да седи с кучето си, макар че сега той не бе осветен. Усмихна се, огледа цялата величествена фасада на къщата и като че с известно високомерие извърна очи от прозореца.
— Мина времето — рече си той, — когато беше добре да се наблюдава изгряващата ви малка звездичка и да се знае откъде се появяват облаци, за да ви заслоня, ако е необходимо. Сега обаче се появи нова планета и вие сте затъмнена от светлината й.
Той зави на ъгъла с белоногия си кон и потърси сред осветените прозорци отзад един-единствен прозорец. С него бе свързан споменът за нечия величествена осанка, за облечена в ръкавица ръка, спомена за това как се бяха ръсили по пода перата на красиво птиче крило и как нежният бял мъх по нечия наметка бе потрепвал и шумолял също като пред надигаща се буря. Това бяха спомените, които отнесе със себе си, когато отново обърна коня си и потегли бързо по смрачаващите се, безлюдни алеи.
Трагичната истина бе, че тези спомени бяха свързани с една жена, която го ненавиждаше, но която благодарение на неговата ловкост и на своята гордост и гняв бавно и сигурно бе привикнала да търпи присъствието му и постепенно бе започнала да го приема като човек, ползуващ се с привилегията да говори за пренебрежителното й равнодушие към собствения й съпруг и за липсата й на уважение към самата себе си. Тези спомени бяха свързани с една жена, която дълбоко го ненавиждаше, която го познаваше и която му нямаше доверие именно защото го познаваше и защото той познаваше нея, но тя подхранваше силния си гняв, като с всеки изминал ден го допускаше все по-близко до себе си въпреки ненавистта си към него. Въпреки ненавистта си! Именно по тази причина, защото в глъбините на тази ненавист, където не бе по силите й да надникне със страховития си поглед, макар че мъгляво съзираше всичко, се криеше мрачната отплата, чиято неясна сянка, зърната само веднъж, бе предизвикала тръпки. Точно тази отплата би опетнила напълно душата й.