Съдбовният кораб [bg]

— Да, скъпи, тук съм, тихо, тихо. — Пореден плисък разлюля кораба. — Ще те отведем при Вивачия. Ще се оправиш. — Тя стегна хватката си върху Кенит, докато бързаха напред. Искаше да бъде внимателна, но трябваше да го отведе на бака. Вивачия можеше да му заеме сила; знаеше го, въпреки вдървеното отчаяние върху лицето на Уинтроу. Кенит щеше да се оправи, трябваше да се оправи. Опасността да го изгуби премахваше всякакви съмнения от ума и сърцето ѝ. Какво значение можеше да има за нея какво беше сторил на някой друг? Беше я обичал, беше я обичал както никой друг.

— Няма да се оправя, скъпа моя. — Главата му висеше върху гърдите му, лъскавите му черни къдрици покриваха лицето му. Покашля се леко. Пръсна кръв. Не знаеше как намира сили да говори. Задъханият му шепот беше отчаян, неотложен. — Любов моя. Вземи талисмана от магическо дърво от китката ми. Носи го винаги, до деня, в който го предадеш на сина ни. На Парагон. Нали ще го кръстиш Парагон? И ще носиш талисмана?

— Разбира се, разбира се, но ти няма да умреш. Тихо. Пести си силите. Ето я стълбата, това е последното препятствие, любов моя. Продължавай да дишаш. Вивачия! Вивачия, той е тук, помогни му, помогни му!

Мъжете от екипажа и Уинтроу изглеждаха толкова груби, докато го качваха на бака. Ета скочи нагоре по стълбата и се забърза преди тях. Свали мантията си и я разстла на палубата.

— Ето — проплака към тях, — сложете го тук.

— Не! — прогърмя Вивачия. Фигурата се бе извърнала назад доколкото можеше, повече, отколкото би могъл един нормален човек. Тя протегна ръце към Кенит.

— Ти можеш да му помогнеш. — Ета потърси уверението ѝ. — Той няма да умре.

Вивачия не отговори на въпроса ѝ. Зелените ѝ очи бяха дълбоки като океана, когато срещнаха взора на Ета. Неизбежността на океана се четеше в погледа ѝ.

— Дай ми го — повтори тихо.

Безмълвен писък отекна в сърцето на Ета. Въздухът не искаше да стигне до дробовете ѝ. Цялото ѝ тяло беше странно изтръпнало, а после се вкочани.

— Дай ѝ го — отстъпи тя. Не усещаше как устата ѝ се мърда, но чу думите. Уинтроу и Джола вдигнаха тялото на Кенит и го подадоха на Вивачия. Ета задържа ръката на Кенит здраво в своите, докато корабът го поемаше в нежната си прегръдка. — О, любов моя — опечалено каза тя, щом Вивачия го взе. После фигурата се извърна от тях и тя трябваше да пусне висящата му ръка.

Вивачия повдигна отпуснатото тяло на Кенит към гърдите си и го задържа близо до себе си. Голямата ѝ глава се приведе над него. Можеше ли един жив кораб да плаче? После тя повдигна глава, отмятайки гарвановата си коса назад. Нов камък удари носа ѝ. Целият кораб закънтя от съприкосновението.

— Парагон! — извика високо. — Бързо, бързо. Кенит е твой. Ела и го вземи!

— Не! — неразбиращо проплака Ета. — Ще го дадеш на врага му? Не, не, върни ми го!