Съдбовният кораб [bg]

— Уинтроу! Донеси ми Кенит! — извика Вивачия, а после, дори още по-силно: — Парагон, Парагон, при нас е! Кенит е тук!

Уинтроу размени погледи с Ета. Пиратът висеше безмълвно помежду им. От гърдите му и в локвичка на палубата капеше кръв. Очите на Ета бяха широко отворени и мрачни.

— Към бака — тихо каза Уинтроу. После изкрещя към екипажа: — Измъкнете ни надалеч от джамаилския кораб. Той потъва. Джола! Разкарай ни оттук, преди флотата да ни приклещи.

— Малко сме закъснели за това! — весело оповести Джек, докато стоварваше сатрапа на краката му върху палубата на Вивачия. Алтея хвана ръката му, за да му попречи да падне. Докато той се задъхваше от ярост, Джек сграбчи ризата му и я разпори. Огледа тъмната рана, от която надолу по корема му мудно бликаше кръв. — Не мисля, че е уцелил нещо наистина важно. Кенит пое смъртта ти вместо теб. Най-добре иди долу и легни, докато някой намери време да дойде да те погледне. — Тя небрежно откъсна парче от ризата му и му го подаде. — Ето. Притисни това върху раната. Ще намали кръвотечението.

Сатрапът погледна дрипата, която беше пъхнала в ръката му. После погледна надолу към раната си. Пусна безсилно парчето и се олюля на краката си. Алтея го държеше здраво, докато Джек поемаше другата му ръка с поклащане на главата. Завъртя очи към Алтея.

Алтея се взираше след Уинтроу. Ръката на Кенит беше преметната през рамената на племенника ѝ, ръката на Уинтроу беше около кръста му, докато го влачеха подире си. Тя стисна зъби. Този мъж я беше изнасилил, а Уинтроу въпреки това беше рискувал живота си за него. Сатрапът пое дъх и:

— Малта! — зави той, както дете би проплакало „Мамо!“ — Кървя. Умирам. Къде си?

Добър въпрос, помисли Алтея. Къде беше малката ѝ племенница? Тя обходи палубата с поглед. Очите ѝ се спряха изумени. Малта и Рейн работеха заедно, за да отведат един ранен пират под палубата. Лявата ръка на Рейн беше увита в дебела, бяла превръзка. Той ходеше незабулен, а главата на Малта беше непокрита. На слънчевата светлина белегът ѝ проблясваше в червено. Алтея я видя как се обърна и каза нещо кратко на Рейн, който ѝ кимна без колебание. Той обви с ръка кръста на мъжа, на когото помагаха, и го отведе долу, а Малта се забърза към сатрапа. Първите ѝ думи обаче бяха към Алтея:

— Рейн мисли, че съм красива. Можеш ли да повярваш? Знаеш ли какво каза за ръцете ми? Че ще се покрият с още повече люспи, най-вероятно чак до лактите. Казва, че ако олющя мъртвата кожа, ще видя как се оформят алените люспи. Мисли, че съм красива. — Очите на племенницата ѝ сияеха от радост, докато бълваше думи към Алтея. И повече от радост? Алтея се приведе невярващо напред. Рейн беше прав. Сега Малта имаше Дъждовен блясък в очите си. Алтея повдигна шокирано ръка пред устата си.