![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Джамаилският капитан беше обучил хората си да се подчиняват без въпроси. Това заслужаваше възхищение, докато не се обърнеше срещу теб. Пълното им подчинение се четеше в очите им, когато се приближиха към Кенит. Щяха да убият и пирата, и сатрапа, без да се поколебаят, по заповед на капитана си. Очевидно сатрапът трябваше да е или в тяхна власт, или мъртъв. Приблизителната преценка на Кенит за Косго се повиши. Щеше да го запази жив и под собствената си власт. Явно именно в това положение представляваше най-голяма заплаха за джамаилците и следователно — именно така беше най-ценен. Бяха преминали през нападение на змии и бяха рискували всичко, за да го заловят. Кенит щеше да си го върне и те щяха да платят по-скъпо, отколкото някога си бяха представяли. Вивачия беше редом с кораба им. Трябваше да ги удържи само няколко минути, докато Ета и Уинтроу дойдеха за него.
— Застани зад мен! — заповяда на сатрапа и го избута грубо назад. Кенит стегна захвата си върху корабната рубка, за да не се прекатури. Тялото му предпазваше велеславния страхливец. Със свободната си ръка Кенит се освободи от наметалото си. Прииждащите мъже не спряха. Той осуети мушкането на първия мъж, като уви наметалото си около острието, когато то се приближи, и го избута настрани. Опита се да го грабне, като рискува, за да може да го изтръгне от хватката на притежателя му, но то се изплъзна измежду гънките на тежкия плащ.
Вторият мъж беше едър, мускулест тип, по-скоро ковач, отколкото мечоносец. Без изтънченост или преструвка, той пристъпи напред и тласна тежкото си острие през Кенит и в сатрапа. Острието ги прикова един за друг.
— Улучих ги и двамата! — доволно възкликна мъжът. Раираната риза на убиеца му беше изцапана с масло, шокирано забеляза Кенит. Мъжът издърпа обратно острието си и се извърна да посрещне бордовата група. Кенит и сатрапът паднаха едновременно.
Даже и докато падаше, Кенит не можеше да повярва. Това не можеше да се случва, не и на него. Писклив крясък, като от приклещен заек, се надигна точно зад него. Крясъкът заглъхна и се превърна в болка. Тя го разкъсваше отвътре и се разпростря из цялото му тяло. Болката беше бяла, непоносимо бяла и толкова наситена, че нямаше нужда да крещи. Стори му се, че след много дълго време палубата спря падането му. И двете му ръце стиснаха средата на тялото му. Измежду пръстите му бликаше кръв. Миг по-късно той вкуси кръв, собствената си кръв, солена и сладка в устата му. И преди беше вкусвал кръв; Игрот беше обичал да го зашлевява с опакото на ръката си. Вкусът на кръв в устата му винаги беше бил предвестник на по-силна болка.
— Парагон — чу се да зове бездиханно, както винаги, когато болката беше прекомерна, за да я понесе. — Ранен съм, корабе. Ранен съм.
— Продължавай да дишаш, Кенит. — Тънкото гласче откъм китката му беше настоятелно, почти паникьосано. — Дръж се. Почти са тук. Продължавай да дишаш.
Глупав талисман. Той дишаше. Нали? Нещастно насочи погледа си надолу. С всеки тежък дъх плискаше кръв от устните си. Хубавата му бяла риза беше съсипана. Ета щеше да му направи нова. Вкусваше кръв, подушваше я. Къде беше Парагон? Защо не отнемаше болката му? Опита се да го призове, като изричаше старите думи на кораба си към него:
— Не мърдай, момче — прошепна на себе си, както Парагон беше правил винаги. — Не мърдай. Аз ще я взема от теб. Дай ми я всичката. Тревожи се само за себе си.
— Жив е! — извика някой. Той завъртя очи нагоре към говорещия, молейки се за избавление. Но лицето, което гледаше надолу към него, беше джамаилско. — Флад, идиот такъв! Даже не си го убил. — Мъжът ефективно заби тънкото си острие в гърдите на Кенит и го издърпа. — Този път го довърших! — Задоволството в гласа последва Кенит в тъмнината.
Закъсняха. Уинтроу изкрещя мъката си и уби мъжа, който току-що беше убил капитана му. Направи го без никаква мисъл, камо ли пък угризение. Хората, които го бяха последвали от Вивачия, им прорязаха път сред претъпканата палуба. Ета се хвърли покрай Уинтроу и се приземи на колене до Кенит. Тя докосна лицето и гърдите му.
— Диша, диша! — извика, поразена от радост. — Помогни ми, Уинтроу, помогни ми! Трябва да го върнем на Вивачия! Все още можем да го спасим.
Знаеше, че тя греши. Имаше твърде много кръв, тъмна, гъста кръв и продължаваше да се излива от Кенит, докато говореха. Не можеха да го спасят. Най-доброто, което можеха да направят, беше да го върнат да умре у дома и трябваше да действат бързо, за да успеят. Той се наведе и преметна ръката на капитана си през рамената си. Ета застана от другата страна на Кенит, като през цялото време му напяваше. Това, че не проплака от болка, докато го повдигаха, доказа на Уинтроу, че почти си беше отишъл. Трябваше да побързат. Джамаилците бяха отблъснати, но не за дълго.