По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— И какво е то?
— Какви сме ние в играта? Зрители, съдии или играчи?
— Боб, нашата професия е измислена, за да има все пак някой, който да съобщава истината на хората, на твоите читатели и на моите зрители.
— За чия истина говорим, Джон?
— …един объркан и разгневен президент, това бе единствената гледка, която можа да ни предложи днес Джак Райън… — Джак грабна приставката за дистанционното управление и намали звука точно когато дойде ред на репортера от Си Ен Ен да запита за отношението към „двата Китая“. — Да, разгневен, объркан…
— Да, Джак, той има право да говори така — обади се Арни ван Дам. — Хубаво я оплеска тая каша с въпросите за Китай, както и после, когато те заядоха за Адлер. Всъщност… наистина, къде е той сега?
Президентът погледна часовника си.
— До час и половина ще се приземи в „Андрюс“. Може би в момента летят над Канада. После ще дойде направо тук, а след това може би ще отлети за Китай. Какво искат те от мен, по дяволите?
— Този път ме изигра — призна ван Дам. — Но само защото за теб работи цял екип от съветници по въпросите на националната сигурност.
— Зная само това, което ми докладваха, но се оказа, че е крайно недостатъчно — недоволно процеди Джак. — Изглежда, ще се наложи да помислим за някакви мерки за ограничаване на тези суетни сборища. Не може президентът да бъде разпъван на кръст само защото не е добре информиран. Нито пък мога да взимам решения, когато не разполагам с необходимата информация, защото засега само си играем на догадки… като изключим анализа на Роби. Хипотезата му е доста любопитна. Но не ни върши работа, защото не се подкрепя от никакви други факти.
— Крайно време е да се научиш да изчакваш развоя на събитията. Журналистите могат да си позволят да губят търпение, но не и ти. Освен това много важно е да умееш да фокусираш усилията си само върху това какво може да постигнеш в рамките на възможното. Сега ни предстои първият тур от изборите за Камарата на представителите. Ако искаш в Конгреса да попаднат свестни хора, именно с това трябва да се занимаваш. Наредих на Кали да ти подготви няколко речи.
— На какви теми?
— За данъчната политика, за усъвършенстване на управлението, за честността в държавните дела. Всичките теми са подбрани сред онези, които винаги си предпочитал. Крайно време е да започнеш по-често да се появяваш сред хората. Така ще те обикнат повече, както и ти тях. Нали веднъж вече спорихме по този въпрос: не може да киснеш само тук, в този кабинет. Президентският самолет е оборудван с всички съвременни средства за връзка и от него можеш да ръководиш страната така, както и от това кресло.
— Прав си, не би било зле да сменим декора — призна Джак.
— Знаеш ли какво би ни се отразило най-добре сега?
— Какво?
— Някакво природно бедствие — ухили се Арни. — Тогава ще бъдеш задължен да се качиш на самолета и да се държиш като истински баща на нацията — ще се появиш сред хората, ще ги утешаваш, ще им обещаваш помощи от федералния резерв и…
— По дяволите, Арни, стига с тези цинизми!
— Май ще трябва да те уча още и на изкуството да търпиш, когато някой се шегува с теб — въздъхна Арни и излезе.
И така, приключи поредният урок по президентско майсторство. Дали някога щеше да доживее края на тези уроци? Рано или късно трябваше да започне да действа като президент, нали? Но все още отлагаше… Арни не посмя да му го каже открито, нито пък Роби, но пък и не бяха длъжни. Да, излизаше, че все още не си тежи на мястото. Наистина, полагаше всички усилия, на които бе способен, ала това май не бе достатъчно. А кога ли щеше да бъде? Може би никога.
Четиринадесет американски граждани, загинали на някакъв остров, отдалечен на тринайсет хиляди километра от САЩ, може би убити преднамерено, макар че още не можеше да отгатне целта на този престъпен акт. Какво трябваше да направи той като президент на страната? Да забрави за мъртвите и да се заеме с останалите задачи? Да държи речи, да се среща с хората, за които би трябвало да се грижи, да ги защитава, да ги брани, и в същото време да забрави, че не бе успял да опази четиринадесет от тези граждани… Не. Имаше кой да се грижи за опазването на живота им — лекари, военни, полиция. Но нали те бяха подчинени на него? Трябваше да сдържа гнева си, да прикрива смущението си, да фокусира усилията си върху нещо друго до края на този тежък ден.
Киноартиста погледна към морето на шест километра под самолета. На север се виждаше внушителен синкаво-сив айсберг, блестящ на яркото слънце. Забележителна гледка! Никога досега не бе виждал такъв огромен плаващ леден къс. За хората от неговата родина океанът изглеждаше много странен, необятен като пустиня, в която не може да се живее. Как странно напомняше за пустинята, макар цветовете да бяха съвсем различни, а вълните се извиваха в безкрайни дъги, донякъде като пясъчните дюни, макар и да не мамеха да потънеш сред тях.