По заповед на президента

— Не знам какво да ви отговоря — призна Адлер. — А вие как мислите? Нали сте специалист?

— По кое по-точно, сър?

— Сега сте запознат с последните събития. Прилича ми на детска игра, само че залогът е много по-голям от това кой ще улови топката, нали?

Държавният секретар напъха бележките си в чантата, махна на стюарда и попита:

— Клод остави ли нещо за нас?

— Няколко бутилки вино от долината на Лоара — отвърна стюардът с усмивка.

— Отпушете една и донесете чаши.

— А карти? — обади се Джон Кларк.

— Не, струва ми се, че една-две чаши вино ще ми дойдат добре, а после ще поспя. По всяка вероятност ми се очертава още едно пътуване, и то дълго.

— До Пекин ли? — попита Джон.

— Е, няма да е до Филаделфия — промърмори Адлер.

Този път Кларк заспа по-бързо от Чавес. Динг си мислеше, че забележката на Адлер може би ще се окаже вярна. Тезата му представляваше доста сурова критика към действията на политиците в началото на века — според Динг нито един от тях не е бил способен да гледа по-напред в бъдещето. Сега той знаеше още по-добре колко важна е тази способност за всеки държавник. Трудно бе да се определи къде е границата между тактическите проблеми, изискващи незабавни решения, и чисто стратегическите, ако се налага непрекъснато да се избягват следващите удари на противниците. Авторите на учебниците по история не можеха да се отърсят от пристрастията си, от вживяването в духа на отминалите епохи. И въпреки старанията за обективност оценките им си оставаха деформирани и така създаваха погрешни представи сред читателите.

Държавният секретар Скот Адлер, който сега леко похъркваше, излегнат на кожената облегалка, беше дипломат от кариерата. Чавес отлично помнеше как Адлер бе успял да завоюва доверието и уважението на президента Райън. Не беше глупав. Нито пък продажен. Но като всеки човек и той понякога грешеше… само че при мъжете, родени за велики дела, и грешките не са дребни. Някога някой от бъдещите историци ще опише пътуването, от което сега се завръщаха, но дали ще разбере какво всъщност е станало… но ако не го разбере, какъв тогава ще бъде коментарът му?

Всъщност наистина, какво се бе случило, запита се Динг. Иран беше погълнал Ирак и на тяхно място се бе появила нова държава. И точно когато Съединените щати се опитваха да се справят с това ново предизвикателство, нещо внезапно бе нарушило спокойствието буквално на другия край на света. Събитието не изглеждаше значително на фона на международната обстановка, обаче човек никога не знае какви ще бъдат последиците. Кой можеше да прозре в бъдещето? Този недостатък винаги е струвал скъпо на човечеството. От векове политиците са трупали грешка след грешка, защото когато си във вихъра на събитията, не можеш да гледаш по-надалеч. А накрая народите плащат скъпо и прескъпо за късогледството на водачите си.

Доминго Чавес наскоро бе защитил дисертацията си и бе обявен за експерт по международни отношения. Обаче и това бе само една измама, помисли си Динг и отново се облегна назад. Доста често сложната плетеница в международните отношения можеше да се обясни само с няколко думи — някоя държава се опитваше да измами всички останали, за да ограби съседите си, без да рискува да бъде наказана. Доминго Чавес, който скоро щеше да стане доктор в областта на изследването на международните отношения, се усмихна на този простичък, но напълно правдив извод. Макар че никак не бе смешно, когато загиват човешки същества. Особено когато той и господин К. бяха сред работните пчелички от предната линия на фронта. Даа, явно нещо се е променило в Средния изток, и то сериозно. И нещо се мътеше в Китай… Възможно ли бе да има някаква връзка между двете събития, между поглъщането на Ирак от Иран и инцидента в Тайванския проток? И какво ще стане, ако тази хипотеза се оправдае? Кой би могъл да отгатне изненадите, които крие бъдещето? Историците допускат, че ако хората са достатъчно умни, ще се досещат за най-разумните решения. Обаче историците никога не са били принуждавани да вземат съдбоносни решения в обстановка, изпълнена с неясноти, въпросителни и напрежение…