Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Докато препускаше към Заклетите в Дракона, до ушите му стигна нещо нелепо. Пеене? Мат дръпна рязко юздите. Огиерите бяха влезли в бой с тролоците и бяха натиснали през сухото речно корито, за да помогнат на левия фланг на Елейн срещу блатата и да попречат на чудовищата да заобиколят оттам.
Сега стояха на място, непоклатими като дъбове пред порой, сечаха с брадвите си и пееха. Тролоци лежаха на грамади около тях.
- Лоиал! - изрева Мат, изправен на стремената. - Лоиал!!!
Един от огиерите се отдръпна от боя и се обърна. Мат се стъписа. Ушите на кроткия му обикновено приятел се бяха изпънали назад, зъбите - стиснати от гняв, пръстите му - стегнати около плувналата в кръв брадва. Светлина, това изражение вся ужас в Мат. По-скоро щеше да гледа десет души, помислили, че ги е измамил, отколкото да се бие с един разгневен огиер!
Лоиал извика нещо на другите и отново се включи в боя. Безмилостното избиване на тролоци продължи. Чудовищата и огиерите бяха почти еднакви на ръст, но огиерите някак сякаш се извисяваха над Тварите на Сянката. Не се биеха като войници, а като секачи, събарящи дървета. Просто сечаха и зверовете падаха. Мат знаеше, че огиерите мразят да убиват дървета, но сечта на тролоци сякаш ги опияняваше.
Разбиха тролокския юмрук, с който се сражаваха, и го принудиха да се разбяга. Войниците на Елейн настъпиха и спряха останалата тролокска орда, а няколкотостотин огиери се изтеглиха назад към Мат. Той забеляза, че сред тях има и немалко сеанчански огиери - Градинарите. Не беше заповядвал това. Двете групи се сражаваха заедно, но сякаш почти не се поглеждаха едни други.
Всички, и мъже, и жени, имаха многобройни рани по ръцете и краката. Не носеха броня, но повечето рани изглеждаха нищожни, сякаш кожата им беше здрава като кора на дъб.
Лоиал закрачи към Мат и Смъртната стража, вдигнал брадвата си на рамо. Панталоните му бяха потъмнели до бедрата все едно беше газил във вино.
- Мат - рече той и вдиша дълбоко. - Направихме каквото ни помоли. Ни един тролок не се промъкна покрай нас.
- Свършихте чудесна работа, Лоиал - каза Мат. - Благодаря ви.
Зачака за отговор. Нещо витиевато и изпълнено със страст, несъмнено. Лоиал вдишваше и издишваше с дробове, които можеха да поберат въздух за цяла стая. Никакви думи. Другите с него, макар много от тях да бяха по-стари от Лоиал, също мълчаха. Някои вдигнаха факли. Блясъкът на слънцето се беше скрил зад хоризонта. Нощта бе над тях.
Тихи огиери. Виж, _това_ беше странно. Но огиери на война… такова нещо Мат не беше виждал никога. Нямаше дори спомен за това сред спомените, които не бяха негови.
- Трябвате ми - каза Мат. - Трябва да обърнем тази битка или с нас е свършено. Хайде.
- Свирачът на Рога заповядва! - изрева Лоиал. - Брадви горе!
Мат потръпна. Ако някой ден му потрябваше някой да му изреве съобщение от Кемлин до Кайриен, вече знаеше кого да помоли. Само че сигурно щяха да го чуят чак до Погибелта също така.
Сръга Пипс напред и огиерите тръгнаха около него и Гвардията на Смъртната стража.
- Почитаеми - заговори Карийд, - на мен и хората ми е заповядано да…
- Да идете да измрете на първата линия, знам. Скапано работя по това, Карийд. Просто дръж меча по-настрана от корема си засега, моля.
Лицето на Карийд помръкна, но той си замълча.
- Тя всъщност не иска да умрете, знаеш ли - каза Мат. Трябваше да спре дотук, за да не издаде плана си да я върне.
- Ако смъртта ми служи на императрицата, дано да живее вечно, ще умра на драго сърце.
- Ти си побъркан бе, Карийд! За жалост, аз също. В добра компания си. Ей, вие там! Кой командва тази войска?
Бяха стигнали до задните редици, където бяха разположени резервите на Заклетите в Дракона, ранените и отдъхващите от боя в първите редове.
- Милорд? - попита един от съгледвачите. - Лейди Тина ще да е.
- Иди и я доведи - нареди Мат. Заровете непрекъснато трополяха в главата му. Също така нещо го теглеше на север, все едно около гърдите му бяха вързани конци и го дърпаха натам.
„Не сега, Ранд - помисли той. - Точно сега съм зает.”
Нямаше вихър от цветове този път, само мрак. Тъмно като сърце на мърдраал. Дърпането се усили.
Мат разкара видението. „Не сега!”
Работа имаше да свърши тук. Имаше план. Светлина, дано само да се получеше.
Тина се оказа хубавичко момиче, по-младо, отколкото бе очаквал, високо и със здрави ръце и крака. Носеше дългата си кафява коса на опашка, макар че няколко къдрици като че ли напираха да се отскубнат на свобода. Беше с бричове и беше видяла много бой, ако се съдеше по меча й и кръвта по ръкавите.