![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
— Рейн — каза тихо. — О, моят Рейн.
Очите му се отвориха до цепки. Просветнаха медни отблясъци. Онемяла, Малта се взираше, докато той примигна два пъти, а после отвори очи. Замижа нагоре към нея. Изпъшка от болка, дясната му ръка се насочи към подгизналия ръкав на лявата.
— Ранен съм — каза замаяно.
Тя се приведе по-близо до него. Сърцето ѝ бумтеше в ушите. Едва чу собствените си думи:
— Рейн. Лежи неподвижно. Кървиш лошо. Позволи ми да се погрижа за теб. — С вещина, която не чувстваше, започна да разкопчава ризата му. Не смееше да се надява, не се надяваше на нищо, не, не смееше дори да се моли — да оцелее, да я обича. Подобни надежди бяха твърде големи. Треперещите ѝ ръце не можеха да разкопчаят копчетата.
Тя скъса ризата и я разгърна широко, като очакваше да види под нея развалина.
— Ти си цял! — възкликна тя. — Благословен да е Са навеки! — Прокара удивено ръка по гладката му бронзова гръд. Люспите по нея се набръчкаха под допира ѝ и заблестяха на бледата зимна светлина.
— Малта? — Той примижа сякаш най-сетне можеше да види кой коленичи над него. Хвана с дясната си ръка двете нейни и ги задържа настрани от себе си, а очите му се спряха върху челото ѝ. Те се разшириха и той пусна ръцете ѝ. Срам и болка опариха Малта, но тя не отмести поглед от него. Сякаш не можеше да устои на подтика, Рейн вдигна ръка. Само че не докосна бузата ѝ, както се беше надявала. Вместо това пръстите му се насочиха право към изпъкналия ѝ белег и го проследиха сред косата ѝ. В очите ѝ засмъдяха сълзи.
— Коронована — промълви Рейн. — Но как е възможно? Увенчана като древната кралица на Древните в старите гоблени. Люспите едва започват да почервеняват. О, моя хубост, моя лейди, кралице моя, Тинтаглия беше права. Само ти можеш да родиш деца, каквито ще създадем.
В думите нямаше смисъл, но не я интересуваше. По лицето му се четеше одобрение и благоговение. Очите му неспирно обхождаха лицето ѝ в почуда и радост.
— И веждите ти, даже и устните. Започваш да се олюспваш. Помогни ми да стана — настоя той. — Трябва да те видя цялата. Трябва да те държа в обятията си, за да знам, че това е истина. Дойдох толкова далеч и така често мечтаех за теб.
— Ранен си — възрази Малта. — Има толкова много кръв, Рейн…
— Мисля, че повечето не е от мен. — Той вдигна ръка отстрани на главата си. — Бях зашеметен. Поех удар с меч в горната част на лявата ми ръка. Но друго освен това… — Движеше се бавно, пъшкайки. — Просто всичко ме боли.
Сви краката си към себе си, застана на колене и успя бавно да се изправи. Малта се надигна заедно с него, като го подкрепяше. Рейн вдигна ръка, за да разтърка очите си.
— Воалът ми — възкликна изведнъж. После сведе поглед към нея. Тя не беше мислила, че подобна радост може да грейне на лицето на един мъж. — Значи ще се омъжиш за мен? — попита в блажено неверие.
— Ако ме приемеш каквато съм. — Тя застана изправено и избра истината. Не можеше да му позволи да се хвърли в това на сляпо, без да знае какво можеха да шепнат по-късно другите за невястата му. — Рейн, първо трябва да разбереш толкова много неща за мен.
В този момент Вивачия изкрещя нещо за предаване. Миг по-късно силен сблъсък запрати и двама им обратно на палубата. Рейн изкрещя от болка, но се търколи, за да се хвърли покровителствено над нея. Корабът под тях се разтресе, докато той я поемаше в обятията си. Лежеше до нея, здраво стиснал я със здравата си ръка, като предпазваше и двама им от ударите на света. Докато моряци крещяха и звуците на битка се надигнаха отново, той извика край ухото ѝ:
— Единственото, което трябва да знам, е, че сега си моя.
Уинтроу знаеше как да командва. Насред всичко останало, докато Алтея изпълняваше заповедите му заедно с останалите, тя видя смисъла в тях. Видя и нещо друго, нещо много по-важно от това дали одобрява как ръководеше палубата си. Екипажът му се доверяваше. Джола, първият помощник, не поставяше под въпрос способността му или авторитета му да поеме командването. Нито пък Ета. Вивачия се оставяше в ръцете му безрезервно. Алтея завистливо осъзнаваше обмена между Вивачия и Уинтроу. Без усилие, като вода, той преминаваше покрай нея. Спокойно, без затруднения, те разменяха насърчителност и информация. Не я изключваха; това просто минаваше край нея както разговор между възрастни беше отвъд възможностите на едно дете.
Момчето жрец, дребно и източено като дете, беше станало този слаб, но енергичен млад мъж, който крещеше команди с мъжки глас. С внезапна вина тя осъзна, че собственият ѝ баща не беше прозрял тези заложби у Уинтроу. Ако го беше сторил, Ефрън Вестрит щеше да се възпротиви на Кефрия да го изпрати при жреците. Дори собственият му баща беше възнамерявал само да го използва като някакъв заместник, докато Силдин, по-малкият му, по-смел син, достигнеше нужните години. Единствено Кенит беше видял това и го беше подхранил. Кенит изнасилвачът някак беше бил и водачът, когото Уинтроу почти боготвореше, и менторът, който му бе позволил да заеме мястото му на тази палуба и да я ръководи.