Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Заместника удари рамото на Шипа — или на Мечока, и посочи към знамето в далечината.

— Ей го нашия хубавец.

— Какво? Заобикаля ни? — сетският воин бе обиден. — Финир да го отнесе дано! След всичките ни безпокойства.

— Хайде — обади се старшината и изскокна от окопа. — Измъква се.

— Чакайте! — извика Наит, но те бяха потеглили и търчаха приведени по склона като две канари, пуснати срещу гвардейската редица. Удариха се в нея и продължиха напред — пред тях мъжете падаха по гръб, а оръжията се разхвърчаха и изчезваха в нощта.

— Проклятие!

Стана осезаемо по-студено, сякаш тъмнината се сгъстяваше в очакване на предстоящото. Двамата магове в полезрението на Наит вдигнаха ръце. Към тях като буря се понесоха арбалетни стрели, но нито една не ги доближи. От мястото на жената от Дал Хон към Наит се надигна натиск — като вятър, който не беше вятър. Вълните му се изкачваха нагоре по хълма пред жената и всяка следваща беше по-силна от предишната. Най-напред притиснаха към земята строшените стебла на тревата. Следващите вълни изскубнаха стеблата и гъстата мрежа от корени от пръстта. По-следващата започна като длето да избутва по хълма изрината пръст. Окопът бе изоставен тъкмо навреме от побягналите мъже и жени и рухна, бутнат и засипан от задвижилата се земя. Някои войници паднаха, затиснали ушите си с ръце, свалили шлемовете. Наит падна на колене. Сгърбен, той видя как пред другия маг Обетник се задава нещо много по-лошо. С бавното напредване на нещото войниците падаха като покосени от сърп, крещяха и се давеха. Гърчеха се в безсловесна агония; крайниците им се усукваха като изсъхнали корени. От гледката на Наит му се повдигна. Той падна на ръце и на колене и повърна.

А от тази страна са само двама! Двама от общо колко около позицията? Четирима? Петима? Всички войници са се събрали тук само за да засипят хълма с мъртви ли? Нещо го клъвна по ръката — черна змия. Той се дръпна и ръката му мина през змията. Какво?

Не беше змия. Беше се проснало нагоре по хълма и се извиваше надолу през тревата. Следваха го други, плъзгаха се около него и се насочваха към мага от Дал Хон. Наит скочи на крака и обърса уста.

— Сапьори! — ревна той по-високо от кога да е преди. — Приготви мунициите!

Слаби отговори се донесоха до него откъм редицата. Той приготви едно от малкото останали му остриета. Жената от Дал Хон плесна с ръце пред себе си — юмрук в длан — прозвуча ехтене като от камбана и отне слуха на Наит. Под краката му земята се задвижи като море. Малазанските и морантските тежки пехотинци се люлееха, докато през тях, изглежда, минаваха вълни, трошаха броните и разкъсваха гърдите. Редове от войници се наведоха назад, все едно блъснати силно. Наит се хвърли долу, в рохкавата почва на рухналия окоп. Чувстваше се сякаш ковашки чук е ударил всяка частица от тялото му — краката, пищялките, коленете, бедрата, хълбоците, стомаха, гърдите и главата. Нещо го натисна надолу в податливата земя. Не само въздухът му бе изкаран, а загуби и способността да вдишва. Замаян, зашеметен от удара, той се въртеше в сляп страх и залитайки зарови ръце, за да се изправи. Гадна мръсница! Къде е тя! Ще й натикам хубостта където трябва — ето я! Светещата гадина!