Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— Добре.

Наит почти му отдаде чест. Странно как изведнъж някакво излъчване на господство без претенции обкръжи стареца. След някакъв полупоклон Наит се завтече надолу по склона. Разбира се, че нямаше и представа къде е окопът, понеже мракът бе тъй непрогледен — ала все пак можеше да вижда и да се движи в него. Реши, че трябва да е заради онази глътка от каната.

Всичко се стовари върху му наведнъж, като преди — крясъци, звън на оръжие, тракане на щитове. Нечии ръце го издърпаха надолу и той приклекна и запримигва. Далеч нататък по полегатия склон извитите дъги на отбраната в дълбочина на тежката пехота защитаваха строя от леки пехотинци, които заставаха на смени, стреляха и се оттегляха. Зад тях стоеше вътрешната защита от Златни моранти и още малазанска тежка пехота, а зад тях окопът, препълнен с арбалетчици, леки пехотинци и сапьори, изливаше смазващ порой от стрели върху редиците на Гвардията, които притискаха отбраната.

И все пак — толкова малко. Толкова малко и от двете страни. Къде бяха всички? Можеха ли загиналите да са толкова много? Разбира се, хиляди оставаха в средата и на запад. За щастие, тук частите на Гвардията бяха толкова малобройни, че можеха само да нападат и да приключват някого — но защо да го правят повече? Защо да се обезкървяват още и да удрят този корав орех, когато само трябваше да чакат за Обетниците си да се появят и да направят пробив за тях?

По извивката на отбранителната линия се понесоха викове, когато забелязаха двама души да напредват към окопа. Наит скокна и се затича:

— Не стреляй, не стреляй!

Двамата избутаха от пътя си редовните войници и протегналите ръце напред Златни моранти и тупнаха в окопа. Наит пристигна, когато се изправяха и се хилеха побъркано един на друг.

— Проклети глупци! — изръмжа той. — Можеха да ви убият.

По-ниският от двамата, старшина Заместника, помъкнал цял волски товар ризници и пластинчати брони, дръпна обраслата си в сиво брадичка зад набузниците на шлема.

— Я виж ти, та това бил нашият стар приятел сержант Шушумигата лично. Звучи като да е станал изцяло отговорен за нас, Шип. Чувал съм да разправят, че командирската работа правела така.

И двамата се измъкнаха от окопа.

— Казвам ти, вече не е Шип — оплака се другият, снажният сет. — Сега е… — и дебелите му вежди се свиха съсредоточено — Мечок.

Лицето му светна от задоволство.

— Да, Мечок.

— Мечок? Та това си е направо глупаво. Никакво въображение ли нямаш? Как ти се струва… Нежния?