Съдбовният кораб [bg]

Палубата на Вивачия все още беше затрупана с тела, кръвта капеше и се стичаше по запечатаното дърво. Беше хлъзгаво за вървене. Неистовото движение на моряците — бързо и тревожно, протегнатите, молещи ръце на ранените и усилилото се полюляване на палубата направиха придвижването на Малта към мястото, където беше паднал Рейн, кошмарно. Усещаше, че се движи мудно, сама, през хаоса и лудостта, към края на света. Покрай нея се стрелкаха пирати, отзоваващи се на извиканите от Уинтроу заповеди. Тя дори не ги чуваше. Рейн беше изминал целия този път, за да я намери, а тя беше била твърде страхлива да му предложи дори една дума. Толкова много се беше бояла от болката от отхвърлянето му, че не бе имала куража да му благодари. Сега се страхуваше, че търси мъртвец.

Той лежеше с лице надолу. Трябваше да издърпа друго тяло от него. Мъжът върху му беше тежък. Тя го задърпа безнадеждно, докато светът около нея се отправяше на безумна мисия да спаси Кенит. Никой — нито брат ѝ, нито леля ѝ, дойде да ѝ помогне. Малта хлипаше бездиханно и страхливо, докато се трудеше. Чу как двата живи кораба изкрещяха един на друг. Забързани моряци я заобикаляха, без да обръщат внимание на усилията ѝ. Тя падна на колене в кръвта, опря рамо в тялото на мъртвия мъж и го избута от Рейн.

Разкритата касапница я накара да ахне. Дрехите му бяха напоени с кръв, която се събираше на локва около тялото му. Той се беше проснал сред нея, ужасяващо неподвижен.

— О, Рейн. О, любов моя. — Тя изтръгна дрезгавите думи, които бяха живели непризнати в сърцето ѝ още от първия им споделен сън. Без да обръща внимание на кръвта, тя се приведе да го прегърне. Беше все още топъл. — Никога няма да бъде — простена, докато се поклащаше. — Никога няма да бъде. — Беше като да изгуби дома и семейството си повторно. Изведнъж осъзна, че в обятията му беше единственото място, където отново можеше да бъде Малта. С него умираха младостта, красотата и мечтите ѝ.

Нежно, сякаш той още можеше да усеща болка, тя го обърна. Щеше да види лицето му един последен път, да погледне в медните му очи дори той да не отвърнеше на погледа ѝ. Това щеше да е всичко, което някога щеше да има от него.

Ръцете ѝ лепнеха от кръвта му, докато разпасваше воала от яката на ризата му. Използва и двете си ръце, за да го повдигне и да го махне от лицето му. Той се обели, оставяйки решетка от кръв, отбелязала се върху застиналото му лице. Тя се приведе и целуна неподвижната му уста, устни върху устни, без сън, без воал между тях. Малта смътно осъзнаваше, че шумният свят от платна и битка продължаваше да кипи около тях. Не я интересуваше. Животът ѝ беше свършил тук. Тя проследи люспестата линия на челото му, грапавата кожа беше като фино кована верига под връхчетата на пръстите ѝ.