Гаснещ зрак [bg]

— Убеден в собствената си гениалност, зареян над топлия въздух на собствените си уверености, много от които са заблуждаващи.

Сукул изсумтя и отпи от бокала, който вече носеше навсякъде.

— Противникът на това, кастелане, неизменно привежда чувство за реализъм в защита на една цинична външност.

— Цинизмът е гласът на зле прикритото отчаяние, милейди. Реалността, която циникът прикрива, е неговата или нейната собствена. Удобно, не бихте ли казали?

— Повече ми харесваше, когато само мънкаше.

— А аз теб, когато блясъкът на бузите ти беше благодатта на младостта.

— Пак същото, така ли? Кажи ми, онази жена, Секароу, свири ли изобщо на онзи музикален инструмент… как се казваше? Онова илтри?

— За щастие не. — Изправи се бавно и тромаво и се хвана за кръста.

— Настоявах за оставането ти тук, Рансепт. Ти си твърде стар за битка. Но лейди Хиш Тула каза, че ти сам ще си решиш. Не съм съгласна. Тя трябва да реши. Ще говоря пак с нея.

— Бих предпочел да не го правиш — отвърна Рансепт. Вдигна подплатената ризница и се напъха в нея, дишаше хрипливо и шумно.

— Те ще използват магия.

— Така очаквам, да.

— Бронята няма да ти помогне изобщо.

— Вероятно няма.

— И ще умреш.

— Ще се постарая да го избегна, милейди. Не е ли време за уроците ви? Идете и повишете настроението на Скилд поне веднъж.

Тя остави бокала на перваза.

— Онова там трябва да се стегне отзад.

— Повикайте слугиня.

— Не, аз съм тук и аз ще го направя.

Той се наведе, а тя се премести зад широкия му уродлив гръб. Дръпна шнуровете, после внезапно ги пусна и го прегърна.

— Не отивай — помоли го и сълзи бликнаха от очите ѝ.

Той докосна едната ѝ ръка с плах жест.

— Милейди… Сукул, всичко ще е добре. Обещавам.

— Не можеш!

— Ще се върна.

— Не съм дете! Домашните мечове не могат да издържат дълго срещу легиона на Урусандер!

— Имаме Хуст…

— Никой няма Хуст!

— Милейди. Нещо, което не сте открили. Нещо, което, изглежда, никой не е открил.

— Какво?

— Мечовете Хуст. Бронята Хуст. Какъв отговор ще дадат срещу магия?

Бавно, нежно, свали ръцете ѝ, а след това се обърна към нея. Грубите му длани се отпуснаха на раменете ѝ.

Тя го погледна през сълзи.

— Какво… какво имаш предвид?

— Знам само малко за желязото Хуст, милейди, но знам за гнева в тези мечове, а вече, може би, и в броните. Вярвам, че тайстите притежават магия вече от доста време, много по-дълго, отколкото биха повярвали повечето хора. Има нещо стихийно в тези оръжия, в това желязо.

Тя се отдръпна и поклати глава.

— Всичките им законни собственици са мъртви, Рансепт. Сега ги носят престъпници!

— Да. И какво ще произтече от това?

— Вярата ти е неуместна.

Той сви рамене.

— Милейди, отслужил съм си времето в рудниците — престъпник, както казахте.