Гаснещ зрак [bg]

— Тогава ти замина и едва не умря.

— Бях непредпазлива. Наранените го правят понякога.

Айвис покри лицето си с ръце.

Тя помисли да посегне към него, просто допир, да отпусне леко ръката си на рамото му. Но само доближи ръцете си към мигащите пламъци и силната топлина.

— По-добре забрави всичко това. Отдавна беше. Ти не беше единственият глупак, знаеш го.

Той я погледна със зачервени очи.

— А сега?

— Намерила съм друг.

— Аха.

— Келарас.

— Да… Добър човек. Доблестен.

— Ти?

— Не. Никоя. Е… не. Винаги съм търсил по-високо от положението си. Моят личен танц с неизбежното разочарование. Някоя, която е недостижима, която остава завинаги чиста, неопетнена.

Тя го изгледа строго.

— Ти си тъп шибан глупак, Айвис.

Той се сепна, все едно го беше зашлевила.

Пелк продължи:

— Накрая се озовах на служба при лейди Хиш Тула. Видях я как се пресегна надолу към Грип Галас, ако трябва да мислиш за това така. Родословия, ранг и положение, и какво ли не. Всичко това са глупости. Намираш човек, който пълни сърцето ти, запълва всички пукнатини и спира всяко кървене, в Бездната да върви положението, Айвис. Но виж, разбирам те много добре. Това е оправданието ти да не правиш нищо.

— Не мога. Тя е заложница, оставена под опеката ми.

— За колко още? Или, ако не можеш да чакаш, можеш да се оттеглиш от пълномощията си с дом Дракони.

Той я погледна с тъжните си очи.

Тя сви рамене, бръкна в пътната си торба и извади бутилка.

— Междувременно, стари мой любовнико, да пием против нощта и да си спомним други нощи, отпреди много време, когато нямахме нищо и имахме всичко, когато разбирахме всичко и не разбирахме едно шибано нещо. Да пием, Айвис, за потъналите острови на младостта ни.

Той ѝ отвърна с гримаса, а след това посегна за бутилката. Устата му се изкриви в горчива усмивка.

— Виждам, мержелеещи се пред нас, плитчините на отминали съжаления.

— Аз не. Не съжалявам за нищо. Нито дори че не умрях.

— Толкова лошо ли те нараних?

— Толкова, колкото аз теб, обзалагам се, макар че едва сега го разбирам.

— Мислеше, че съм безразличен?

— Мислех, че си мъж.

— Аз… О, Бездната да ме вземе, Пелк.

— Пий.

Той вдигна бутилката.

— За глупаците.

Тя го погледна, после взе бутилката и също я надигна.

— За всички глупаци, които са се почувствали все едно, че умират, но не са умрели.

Видя как усмивката му се преобрази, видя любовта, все още жива в нея, и за първи път от десетилетия се почувства в мир. „Точно както казвам винаги: сърцето изобщо не е там, където си мислиш, че е. Но въпреки това умее да чака, когато няма нищо друго освен чакането.“