Гаснещ зрак [bg]

Командир Торас Редоун беше яздила мълчаливо до него, откакто бяха вдигнали бивака заранта. Към края на деня щяха да стигнат в лагера на Хуст. Галар Барас огледа пътеката напред, лъкатушеща между голи надупчени хълмове, завиваща покрай склонове шлака, овъглените равни петна, където някога се бяха издигали пещи, наред с навеси и ровове от двете страни на стария път.

Денят бе прохладен, но се усещаше, че времето се обръща, сякаш новият сезон връхлиташе насреща им. Беше пристигнала вест в деня, в който бяха напуснали имението на Хенаралд: легионът на Урусандер бе потеглил от Нерет Сор. Бяха започнали похода си към Карканас.

Вслуша се в ударите на конските копита по замръзналата земя, понякога — резки като удара на чук по груба скала. Мечът на бедрото му мърмореше непрекъснато.

— Ако мислиш, че ги мразя, грешиш.

Сепнат, той я погледна. Тя носеше тежко наметало от самур, вдигнатата качулка скриваше профила ѝ, и се беше отпуснала тежко в седлото.

— Сър?

Тя се усмихна.

— А, връщаме се на титлите, значи? Никаква мисъл повече за потта между нас, докато се боричкаме всяка нощ под кожите? Дъхът ни споделен, от мен и в теб, от теб и в мен, вкусът ни като едно… биха ли могли двама души да се притискат по-плътно? О, да имаше магия да слее плътта ни. Ако можех, бих те глътнала, Галар Барас, тялото ми — устата ми, ръцете ми — раздвоен език, да се загърне около теб, да те притегли навътре.

— Моля ви, сър, стига вече за това.

„Думите ти ме изтезават.“

— Този ден е твърде ярък? Всички неща в рязък детайл, фокус толкова остър, че реже ума? Все едно, стъмни ли се, ще те сгъна вътре, като изгубено дете. Говорех за легиона на Урусандер. И за Хун Раал, когото би трябвало да презирам, но не го правя.

Той се замисли над това, а после сви рамене.

— Той наистина е от рода Исгин, сър, изменник, отровител… Ако не е омраза, тогава какво?

— Да, родът Исгин. Притежаващ напълно основателни претенции за трона, само за да загуби проклетата борба. Поради провал сега те са осъдени, опетнени, обругани като най-типични злодеи. Не позволявай вечното ни пресъчиняване на миналото да те заблуждава, капитане.

Той сви рамене.

— Жалост ли изпитвате тогава?

— Прецени добре предупреждението ми. Не можем да претендираме за праведно възмездие. Тези затворници, които сега носят Хуст, те нямат никакъв гняв, който да изровят от мините, никаква гибелна баластра, която да натрошат с ярост. Можеш да ги залееш с кръв всичките и така да опетниш и тях, но едно такова желание ще се провали, капитане.

Той не отвърна нищо на това, тъй като бе докоснала собствения му страх. Нямаше никаква кауза за този нов легион Хуст. „В известен смисъл те са наемници, на които вече е платено, с цялата съмнителна вярност, която предполага една такава грешка в преценката.“