Гаснещ зрак [bg]

Жените вече се сношаваха, както го правят жените, всяка с лицето между краката на другата. Поне предполагаше, че това е типичната поза, въпреки че не можеше да е сигурен. На няколко пъти се бяха намесили и пръсти.

Щяха да го правят още доста време. Той въздъхна и извърна очи, смъкна кожената чанта и разкопча капака. „Ръце по конска плът. Преценяване на месо. Нищо чудно, че бягат с псета, не с коне.“ Извади нещата за храна и се захвана да я приготви.

— Не сме далече от лагера — подхвърли им.

Както очакваше, никоя от двете не отговори.

— Ние не ядем коне. Вие двете трябваше да яздите, за да стигнем бързо в лагера на Хуст. Закъсняваме.

Хатарас вдигна глава, облиза устни и каза:

— Ритуал на пречистване, да. Махане на петна. Ти яздиш, ние тичаме.

Вастала се превъртя и се надигна.

— Аите вече ловуват. Майка ще осигури.

Той огледа двете, докато се съвземаха, зачервените им лица, лъсналите бузи, влагата на секс по скосените им, почти несъществуващи брадички, и каза:

— Тази майка, за която говорите, за която викате, когато… когато правите каквото току-що направихте. Тя ваша богиня ли е?

Двете жени се засмяха. Хатарас се изправи.

— Утроба от огън, обещанието, което поглъща.

— Детеплювачка. Бликнал извор.

— Бранещата. Сънуващата. Лъже-Майка.

— Убийствена, когато е отритната — каза Вастала. — Усмиряваме я да държи ноктите си прибрани. Тя е маскирана, Майка, но лицето на кръвните ѝ сродници е лъжа. Азатанай.

— Азатанай — повтори Хатарас и кимна. — Тя пази Сънуващата да спи. Колкото по-дълго спи, толкова по-слаби ставаме. Скоро Бягащите псета няма да ги има. Един сън свършва. Друг започва.

— Майка шепне за безсмъртие — каза Вастала и се намръщи. — Пътека извън съня. Нека да спи, казва.

— Не ни е страх от Майката — добави Хатарас, приближи се и прокара длан по хълбока на единия кон. — Страх ни е само от джагътите.

Листар се намръщи.

— От джагътите ли? Защо?

— Те си играят с нас. Като азатанаите, само че по-тромаво. Мислят ни за невинни…

— Деца — прекъсна я Вастала.

— Но погледни в очите ни, Наказан мъж. Виж вещината ни.

— Сънуващата ни роди и ние сме доволни. Животът ни е кратък.

— Но пълен.

— Борим се да ядем и да ни е топло.

— Но любовта никога не е чужда. — Хатарас се отдръпна от коня и се приближи до Листар. — Наказан мъж, ще чакаш ли с другите? Или ти даваме ритуала сега? Слагаме край на терзанието в душата.

— Как, Гадателко на кости? Как ще направите такова нещо, на когото и да било от нас?

Вастала седна на земята до него.

— Много сънища биват забравени при събуждането, нали?

Той извърна поглед от ужасно откритото ѝ лице.

— Но не и спомени. Те просто изгряват, като слънцето. Всяка сутрин, след мигновено блаженство, те се връщат. Като призраци. Демони. Връщат се, Вастала, с всичките зъби и нокти на истината. Събуждат се за онова, което е реално, което е било и което не може да бъде върнато.