Гаснещ зрак [bg]

21.

— Порядките на тайстите объркват — каза Хатарас Рейз, щом смъкна тежките кожи от бедерини — слънчевата светлина пълзеше през високите облаци — и остана гола от бедрата нагоре.

Листар извърна очи. Мъчеше се да надвие непрестанния студ. Водеше и трите коня, тъй като двете Гадателки на кости отказаха да яздят, въпреки че оглеждаха често животните и прокарваха боядисаните си в червено ръце по гладките им кожи. Беше им навик, както бе разбрал Листар, това безкрайно докосване, погалване, дланите върху плътта. Повечето нощи двете жени от Бягащите псета си го правеха една на друга. Още по-смущаващото беше, че като че ли бяха безразлични към студа.

В отговор на наблюдението на Хатарас Листар сви рамене.

— Престъпленията трябва да се наказват, Гадателко на кости.

— Всичката тази работа — каза по-младата от двете жени, Вастала Тремблър. — Запали огън зиме. Срещу камъка. После студена вода. Камъкът се пука и може да се правят сечива.

— Но виждаш ли тези оръжия, които нося, Вастала? Те са желязо. Скалата трябва да се натроши и след това да се разтопи. Не знам подробностите. Аз само мъкнех натрошеното навън от ямите.

— Като наказание — каза Хатарас.

— Да.

— За желязо, което използват всички тайсти.

— Да.

— И намират удоволствие в това.

Той въздъхна.

— Просто такива са ни порядките, Гадателко на кости. Както вашите са различни от нашите.

Вастала Тремблър беше стегнала на вързоп всичките си кожи и ги носеше на рамо. Имаше кожени мокасини и нищо друго по себе си, освен един обсидианов нож, вързан на каишка на шията ѝ.

— Аите стават неспокойни.

Листар се намръщи и се огледа за огромните вълци, но хълмистата равнина с наветите преспи сняг изгледаше пуста. Сякаш в потвърждение на името им, Бягащите псета имаха компания навсякъде, където пътуваха. На два пъти след тръгването им от лагера Листар беше видял по няколко от огромните зверове, тичащи успоредно на тях в далечината. Но последният път беше преди три или четири дни. Беше решил, че са си отишли.

— Какво ги е направило неспокойни? — „И по-важното, как изобщо го знаеш?“

— Чудят се — отвърна Вастала — кога е време да ядат кон. Както и ние.

— Ние не гладуваме, нали?

— Прясно месо е по-добре. — Вдигна едната си червена ръка и направи странен, объркващ жест.

На стъпка зад нея Хатарас се изсмя.

— Вземи го, глупачко.

— Наказан мъж — заговори Вастала до него. — Би ли искал да легнеш с мен тази нощ? Това е привилегия. Гадателките на кости могат да имат всеки.